Най-празничното ми изживяване на 75-ата Мостра беше тайландският “Морски дявол”. Всичко, с което други ме изкараха от кожата до пълно изтощение (нещо не е наред, когато човек почне да ходи на кино с ентусиазма, с който се ходи на зъболекар), тук ме очарова, защото си беше на мястото: бавност, непонятност на места, крайно малословие, наглед произволни отклонения. “Морски дявол” е първият пълнометражен филм, режисиран от Путипон Арунпен (досега опитен оператор), и съвсем заслужено стана победител в раздела “Хоризонти”, посветен на най-новото в естетическите търсения на киното по света.
Малко като насън, малко като в стара песен, филмът кротко рисува състояния – нещата са не като в преброимата реалност, а повече като в първата си среща със сетивата и с емоцията ни. Програма за изпълняване няма и никой нищо не е длъжен да подразбира или да додава. Млад рибар открива свой ранен връстник в една гора, където, както казва по-късно, незнайно защо са започнали да се появяват много мъртви тела. Прибира го при себе си, грижи се кротко, някак си го осиновява (как се казва, когато си отгледаш приятел?). Намереникът не говори – има глас, има и слух, но дума не промълвява. Рибарят го кръщава Тонгчай – на известен поп певец, – разказва му семплите дадености на живота си, показва му с какво се занимава, какво харесва...
Морският дявол (или манта) е вид тропическа соленоводна риба – плоска и огромна. Името ѝ на български допълнително драматизира сюжета, но всъщност не в негов ущърб: дяволът е с много форми, често с него се свързва непознатото, чуждото. Рибарят, който остава неназован, хвърля лъскави камъчета във водата и подсвирква, за да привлече рибата. Нещо, което неговият нов приятел ще започне да прави, когато рибарят изчезва. (Той – без това да е доизяснено – неохотно участва в превоз или “лов” на бежанци, както често в определени зони се случва с екипажите на рибарски кораби, и се изгубва именно при една такава нощна “акция”.) След деня, в който спасителят му не се връща, Тонгчай полекичка заема неговата ниша – не както се узурпира царство, а както се заема отпечатък от топло тяло в легло. Няма зло между тези двамата. И ми се струва, че по-редният прочит на смяната на местата тук не е в смисъл на “всеки е заменим”, а на “всички сме хора”. (Някой който те търси, когато те няма, и повтаря пътеките и жестовете ти, за да те върне – какъв семпъл и силен знак за обич...)
Спокойният, властен поток на филма е управляван от постоянен като пулс ритъм и не доскучава. И никак не се знае накъде ще отиде, което е огромен дар на такива панаири на суетата и предвидимостта, каквито са кинофестивалите. Природните картини, които естествено се вписват в течението на събитията, са великолепни: бурята, морските дълбини, гората. Загадъчният лайтмотив със светкащите пъстроцветни лампички плаши и привлича. Сцената с изникващите от земята “скъпоценни камъни” е хипнотична. Същото може да се каже за Тонгчай, който рови в пръстта и открива кално бебешко личице, и плаче. Или за момента с жената в горещия басейн, която запява с преобръщащ сърцето глас и поглежда в обектива. “Морски дявол” е от различно тесто в сравнение с всички филми, които успях да гледам тази година във Венеция. Той е изкуство с мисия, което успява да се изрази така, че мисията му да не го превърне в учебно помагало или лозунг; да бъде разбрано с нетипични “органи” на възприятието като порите, паметта, шестото чувство.
Арунпен е посветил “Морски дявол” на рохингя – едномилионен народ в съседен на Тайланд Мианмар, който допреди две години е живеел в, как да кажем, поносимо безправие (макар и родени в страната, рохингя са насила вкарани в положение на апатриди) и който от 2017-а бива мачкан с такова ожесточение, че в момента говорим за геноцид, престъпления срещу човечеството и 700000 бежанци, които никой никъде не чака. В материалите към филма авторът разказва нещо, което няма как другояче да се научи: “През 2015 г., на един хълм в Падан Бесар, южнотайландски пограничен град, беше открит масов гроб на рохингя. Причината за смъртта им остана неизяснена и понеже тленните останки не могат да говорят, всичко постепенно се забрави. В една ключова сцена от “Морски дявол” в гората се чуват множество гласове. Това са гласовете на мъката и сълзите – записах ги сред бежанците рохингя в Тайланд. Техните гласове няма да изчезнат и да бъдат забравени. Те ще продължат да съществуват в моя филм.”
Докато умът не го побира, а Китай и Русия спъват опитите на ООН да вземе мерки, една будистка държава, бивша британска колония (с всички последващи от този факт усложнения) с носителка на Нобелова награда за мир за министър председател, избива с куршуми, огън, изнасилвания и изтезания потискано от десетилетия мюсюлманско малцинство. Филмът на Арунпен няма нищо общо с ада на тези събития, той нито е мъчителен, нито безнадежден, нито дори тъжен – “Морски дявол” е за съчувствието и удивлението пред живота и всекидневните му чудеса. Но ето че кара човек да обърне внимание и да си каже “Рохингя ли?”, и да потърси, и да се помъчи да разбере. Голямото кино прави и това.