ТРОМСЬО 2019: СЪРЦЕТО НА СВЕТА


от
на г.

ТРОМСЬО 2019: СЪРЦЕТО НА СВЕТА

В интервю с Тимур Бекмамбетов (“Нощен патрул”) по повод продуцирания от него филм “Търсенето” един журналист зададе следния покъртителен въпрос: “Защо когато в Америка изчезне дете, се получава Търсенето, а когато същото се случи в Русия – Нелюбов?” В ситуирания в Щатите “Търсенето” един баща прави и невъзможното, за да проследи дигиталната диря на дъщеря си, тийнейджърка, и да си я върне, а в “Нелюбов” зверският мраз в отношенията у дома прокужда едно момченце навън и отначало никой дори не забелязва... С ръка на сърцето: не е лесно човек да обича руското кино, което говори за руския живот с лексиката на болезнено познатата ни убогост на бита и милитаризираност на мисленето; с физиономиите, които, ако не са разкривени от яд или обида, са се вкаменили от сериозност без надежда. Вечно някой пие до умопомрачение, някой шпионира и одумва, някой някому крои шапка, нещо е строшено завинаги на фона на панелки, брези, мъгла и кал... и нищо няма смисъл, и всички ще умрем. В “Глупак”, последния руски филм, който ме порази, един почтен човек се опитва да предупреди корумпираните, алкохолизирани и неморални до мозъка на костите си власти, че цял жилищен блок е напът да се срине, но не успява да ги впечатли, а когато буди спящите вътре, за да ги изкара на улицата и да ги спаси, те се вбесяват, че ги безпокои, и го пребиват...

Сърцето на света” е друг. Във втория пълнометражен игрален филм на Наталия Мешчанинова (Мещанинова в оригинал) след “Комбинат Надежда” човекът има значение и това е огромна, ежеминутно осезаема разлика – покрай важността на отделния индивид важност добива и всяко друго нещо. Вярно, и тук има някакво пиене и доста кал, утаена обида и чепат език, но има и прошки за грешките, и усмивки от радост, и разговори, които не са низ от монолози, и привързаности, които се развиват, и възможност за бъдеще, и прояви на (добре де, меча) нежност. И момчето в центъра – всъщност млад мъж – бива намерено, макар и то самото да не е сигурно къде е и никой да не го търси специално...

Егор (забележителният Степан Девонин, съпруг и съмишленик на режисьорката) е ветеринар във ферма сред хладните лесове на широката Русия. Между кози и пуйки се разхождат язовци и северни елени, а питомните лисици, които собственикът Николай Иванович (още по-забележителният Дмитрий Поднозов) си знае по име и характер, са пето поколение участници в настървяването на млади ловджийски кучета. Тренировките са представени накъсо, но откровено – като зрелищно, кратко, диво и съмнително честно спрямо животните преживяване. По-обстойно е представено отглеждането им у Николай Иванович – с реална грижа и разбиране, – както и убийствената наивност на довтасалите от града екотерористи... “Допадна ми идеята – казва Мешчанинова – за нееднозначно пространство, за което не се знае много и което, от една страна, шокира, а от друга, поставя голямо количество сложни въпроси от цивилизационен порядък.”

Във фермата живеят още жената на Николай Иванович и дъщеря му Даша с малкия си син и Егор неизбежно попада в тяхната орбита – всеки ден те го викат от барачката, където спи, за да вечеря с тях, включват го в заниманията си извън работата, правят го част от общата динамика. И по някакъв начин “Сърцето на света” се разкрива като любовна история, но не между Егор и Даша (въпреки че тя го харесва и търси, и навярно има шанс за взаимност), както можем да очакваме с привикналите си на американско кино сетива, а между Егор и Николай Иванович. Любовта е синовно-бащинска и дружеска; историята – тази на един ничий човек, комуто най-сетне са дали място под слънцето и това го изпълва колкото с възторг, толкова и с ужас... Именно в отношенията между главата на малкото несиметрично и несъвършено, но сплотено семейство, и все по-принадлежащия му Егор се случват най-драматичните събития; именно там са най-любопитните отсенки на светлото и тъмното, на изреченото и подразбраното. Именно заради тази възможност за цялост, която Егор съзира, без отначало да я разбира, реакцията му при няколкото намеси на външния свят в райската му градина е изключително остра.

Образът на Егор (в който Девонин е вложил не само цялата си актьорска палитра, но и месеци репетиции с кучетата и смъкването на 30 кила, с което да добие по-тънковрат, младолик и копнежен вид) е един от най-интересно и богато конструираните, които съм виждала в киното от дълго време. И макар да го нарича директно “инфантилен” (“...той е заседнал в реакциите, типични за хлапетата на 13 години, и колкото и да е чудесен, спешно трябва да узрее...”), Мешчанинова твърди, че се е вдъхновила за него от реалната фигура на племенника си, изоставено дете, за което е искала да измисли алтернатива: “лошото минало не е задължително диагноза, а просто минало”. За сюжета – солиден и щедър на значещи детайли – авторката разказва, че го е разработила в тясно сътрудничество със съпруга си и с Борис Хлебников (на чийто филм “Аритмия” неотдавна тя пък беше сценаристка): писането от нея, отделни хрумвания от Девонин, а повечето трудни въпроси – от Хлебников. А ето и нейното обяснение за ударното заглавие: “Това е история за мястото, където се намира сърцето. “Сърце” в смисъла на “ядро”, “сърцевина”, абсолютният център. В чужбина филмът неслучайно се нарича Core of the World, като core е именно “ядро”. За мен това е мястото, откъдето не можеш да си тръгнеш, защото си прикован към него от твоите чувства.”