“Никога не бих се върнал в онези времена”, каза за тийнейджърските години канадецът Филип Лезаж в една от традиционните Филмови беседи в Дома на културата в Тромсьо, на които режисьорите се срещат със зрителите. Само дето е направил точно това както в “Демони” (първия филм, който го вкара в полезрението на критиката и на публиката), така и в новия “Генезис” (тежко заглавие, което, преведено “библейски”, звучи дори още по-ангажиращо: “Битие”). “Демони” беше за преддверието на света на възрастните, в което 10-годишното момче Феликс се лута смутено, а “Генезис” е асорти от крехки любови и първи разочарования в разгара на юношеството. И двата филма са за период от живота, когато личността е още мека и неоформена, смислите тепърва ще се разпределят и всяка прашинка лесно може да се превърне в планина, а всяка планина – да се подмине като прашинка, но “Генезис” е по-концентриран и релефен, така да се каже, по-нацелен. И двата филма са разточително дълги - “Демони” се усеща като по-муден, по-неизкристализирал и в крайна сметка скучноват, докато със сходен материал “Генезис” не приспива, а през повечето време увлича.

Лезаж твърди, че е заимствал детайли основно от своя опит и от преживелиците на приятели – “Често когато вземеш сцена от живота, се получава далеч по-оригинално и силно, отколкото ако я вземеш от въображението...” – и че се отъждествява “колкото с момчетата, толкова и с момичетата” в историята. Всъщност историите са три: двете дълги успоредни на доведените брат и сестра Гийом и Шарлот плюс третата, много по-къса и почти няма, на лятното лагерно сближаване между 14-15-годишните Беатрис и Феликс. Структурата на “Генезис” прилича на отворен портал и Лезаж съвсем съзнателно се е стремил тя да не е типичната за филмовите повествования (“Защо да не внеса прийомите на романа в киното? В романа спокойно можеш да завършиш вместо с последна глава – със стихотворение...”). Единствената формална връзка между частта, представяща същевременните злополучия на Гийом и Шарлот, и финалната късометражка, в която щастието изглежда възможно, е една народна любовна песен, изпята по два начина. Което допринася за внушението на филма: нищо ново под слънцето, всичко се повтаря, цикълът на пробите и грешките е същинското колело на живота, едни и същи неща веднъж се получават зле, а друг път – както трябва.

Лезаж каза, че кастингът е продължил цяла година (“...70% от работата ми е свършена, когато си направя подбора на актьорите...”) – ако това е коствало в “Генезис” да влезе Теодор Пелерен, който изпълнява Гийом, струвало си е всяка секунда. Фантастично фотогеничен, но най-вече рядко адекватен в играта си, Пелерен владее екрана от първата жизнерадостна сцена (когато, стъпил на чина си като в “Обществото на мъртвите поети”, се къпе във възторга на своите съученици) до кулминационния момент на филма (когато в час по английски, красноречиво и на всеослушание, от катедрата той се обяснява в любов на втрещения си най-добър приятел). В сравнение сюжетната линия на сестрата на Гийом, Шарлот (Ное Абита), е по-бледа и сякаш гледана отвън, не преживяна, а именно в нея се случва нещо наистина страшно... Според Лезаж тримата мъже, с които момичето има последователно вземане-даване, представляват различни аспекти на “токсичния мачизъм”: единият иска да бъде обожаван, другият не желае да се обвързва, третият стоварва върху Шарлот порива си на безмозъчно животно... Що се отнася до летовниците Беатрис и Феликс (същият персонаж и актьор от “Демони”) – тяхното тихо, чисто увлечение идва в края като алтернатива и утеха.

“Генезис” е филм на младите – родителите едва се мярват, а единственият възрастен с по-осезаемо участие е един от учителите на Гийом (и то само защото се превръща в негов антагонист). Точно по тази причина “Генезис” е филм на всички: в любовта човек е винаги подрастващ... а и който се е добрал до някаква зрялост, няма откъде другаде да е минал, освен през младостта. Действието уж се развива в съвремието, но всичко изглежда леко отдалечено и филтрирано, в меки тонове на цветовете и гласовете, повече спомнено, отколкото наблюдавано в момента. Леко абстрактното му звучене идва и от добре премисления саундтрак, в който и мелодията, и думите подкрепят случващото се на екрана (чуйте непременно двете водещи песни – на новозеландката Олдъс Хардинг и на монреалската група TOPS).

Между другото, докато в Тромсьо “Генезис” (чиято премиера се състоя миналия август в Локарно) се състезаваше в конкурсната програма, в раздела Girl Power беше прожектиран с право хваленият дебют на Бо Бърнхам “Осми клас” – подобен и доста подробен каталог на неувереностите и желанията на една ученичка, втъкан в един по-конвенционален, но вгледан в същата посока разказ.