ТАЛИН 2021: ЯНУАРИ


от
на г.

ТАЛИН 2021: ЯНУАРИ

Сложна машина за прости действия, така изглежда от дистанция животът, какъвто сме си го устроили. Уредът за чупене на орехи от кадрите под началните надписи на новия филм на Андрей Паунов е прекрасна метафора за това – странен, красив, безпощаден с многото си корави елементи, притиснали късчето природа в средата. Героят на Самуел Финци в „Януари“ троши и бели, докато героят на Йосиф Сърчаджиев решава кръстословица и го подпитва за отвесното и водоравното. Въпросите и отговорите помежду им в първите минути нахвърлят контурите им, задават тон на повествованието, отварят апетит.

Филмът е разкошно черно-бял, селектиран е в раздела „Бунтовници с кауза“ на 25-ия талински фестивал „Черни нощи“ (12–28 ноември 2021) и е вдъхновен от едноименната пиеса на Йордан Радичков, връстница на Паунов (1974). „Януари е най-българският от всички месеци“, започват ремарките към театралния текст, който – многогласо, радостно и народно-мистично – разказва необяснима случка от селското битие сред пъртините. Действието се развива в хан, най-типичното немясто от приказките. В хана говорят за някой си Петър Моторов, който май е потеглил за града, макар навън да е снежен ад. По някое време запрегнатата му с коне шейна се връща без него. Вътре има шуба, карабина и вкочанен вълк (отстрелян с един куршум от оръжието). Оттам нататък през цялата пиеса шейната – като лодка през Лета – ще снове от хана до голямата неизвестност навън и ще отнася по някого, за да се върне самичка с шуба, карабина и вълк.

Тази напевност на събитията, интригата с отпътуването и връщането на шейната, е запазена в Пауновия „Януари“ и работи. Ситуацията е успешно осъвременена. Като изключим едно споменаване на „околия“ (административна единица, просъществувала до 50-те години), останалото е наместено в някакво абстрактно настояще, в което споменаването на тенеца е най-фолклорният детайл и пасва. Вместо хан имаме обслужваща пристройка към изоставена хижа, основните ѝ обитатели са двама (героите на Финци и Сърчаджиев), а останалите прихождат ритмично. Топлината и бъбривостта от пиесата са изчезнали, изтласкани от мълчания; стилизирани неестествени диалози и често предозирано студена, драматична музика, обогатена със свистене на вятър. Заедно с уюта е премахнат и повечето от хумора.

„Петър Моторов (за когото непрекъснато става дума, но който не се появява на сцената)“ е Радичковият Годо, той е отсъствието – на смисъла, на бог, на ближния или на каквото друго ни дойде да вложим в тази празнота, – около което се напластява сюжетът. Почти без изключение актьорите във филма „Януари“ са имали по някоя известна Радичкова или Бекетова роля на сцена. Заради това и заради абсурдисткото свеждане на персонажите до двуизмерност, което оставя на зрителя достатъчно време и емоционален ресурс за витаене, умът неизбежно се връща към театралните корени на ставащото на екрана. „В очакване на Годо“ е поставен в България за първи път едва през 1988-а и тогава Владимир (един от двамата очакващи) е изигран именно от Йосиф Сърчаджиев. Заради своето берлинско изпълнение на Владимир, от своя страна, през 2015-а Самуел Финци печели награди и е обявен за актьор на годината. Сред множеството отломки от миналото в „Януари“ се въргаля портрет на трети Владимир – Илич, свален и забравен.

Познаваме Андрей Паунов като автор на документални филми със силна художествена окраска и ексцентрични персонажи („Георги и пеперудите“, „Момчето, което беше цар“, „Да ходиш по вода“). Преминаването му към ексцентрична фикция с вкус към документалното вглеждане в контекста е някак логично. Вещата камера на Вашко Виана тършува из реквизита; прави обзор на наличните очертания и нюанси (от съвсем черен екран, зает от локва, до чисто бял, зает от сняг); със смяна на фокуса дръпва събитията по-нататък. В един особено ефектен момент камерата е съсредоточена върху птицата в клетка на масата – отличен натуршчик впрочем, – а когато избистря фона, виждаме през прозореца отзад поредното пристигане на празната шейна. Черно-бялото има обобщаващо, помиряващо свойство в голямото разнообразие от предмети тук; изключва цветовите им битки и извежда отгоре формите; преосмисля тъмното като белег за немара или близост до края; заличава рязката граница между възрастите и така добавя безвремие.

„Годо“ е забранен за жени, а в театралния „Януари“ има една-едничка „пострадавша жена, но жена“ – толкова стереотипна, че сякаш я няма. Във филма съставът е изцяло мъжки. През ХХI в. на планета, на която половината население е от другия пол, изборът това да е така не може да няма значение. Първата ми асоциация на група мъже в напрегната ситуация е война, но не се наемам да гадая дали точно това е търсено тук. Сигурна съм, че зрители с друга националност и на друга възраст ще възприемат филма доста по-различно. Аз съм неизбежно обременена и когато видя Захари Бахаров в роля на (нещо като) тих, но крайно заплашителен главорез, а Леонид Йовчев да захвърля (част от) дрехите си и да се впуска в неистов физически етюд, леко скучая. Понеже това вече съм го гледала. А те могат много повече в далеч по-широк диапазон (това също съм гледала). Героите им заземяват легендарната фигура на Петър Моторов до образ на избягал длъжник, а атмосферата изстудяват със смертелната сериозност на изпълненията си. И докато текстът на Бахаров е интересен въпреки отказа му от мимика и емоция спрямо реакциите на останалите, текстът на Йовчев, както и цялото му включване в ролята на нервиран поп с татуировки, стои като кръпка (със същия ефект можеше да е пожарникар с пънкарски гребен например и да се кара на присъстващите с тези или други думи).

Като произволна добавка стоят и тирадата на Финци за омарите; всеобщото избухване в продължителен изкуствен смях в един несмешен момент; рязкото минаване в цвят в бара от кошмара. Абсурдистките истории не градят характери, а нарочно играят игри без явна цел. Дада-подходът е колажен. Сюрреализмът обича да избута подсъзнанието нагоре и да го остави да вилнее. Но тези някога авангардни бунтове срещу реалното, реалистичното и догматичното са вече стари. И всичко, което са дошли да счупят или освободят, отдавна е счупено или освободено. Да не говорим, че в най-ефикасните им творби произволността на съставните части и на връзките между тях е само привидна – те обикновено имат разбираема, логична по свои си норми конструкция... Докато отсъствието на Петър Моторов и Годо все още вкарва въображението и мисълта ми в благодатна трескавост, присъствието на омарите заради самите омари ме кара да си гледам часовника.

Последните посетители в малкото пространство на Финци и Сърчаджиев са група кукери. Те, макар и неочаквани в този месец и насред снежното нищо, стоят органично като връзка с дивото и със сънуваното. А техният водач (Борислав Чучков) е един от малкото във филма, който произнася репликите си без друг специален ефект, освен усмивка, и така приковава вниманието много по-властно, отколкото с натрапливо поведение, чудат реквизит или злокобна музика... Една от умело изведените нишки в „Януари“ е противопоставянето вътре-вън, тоест сигурност-несигурност, обозримост-неизвестност, контрол-хаос, живот-смърт. Гората и градът като референции са точно толкова материални, колкото и Петър Моторов, единствено малката обитаема стая закотвя и спасява героите и зрителите в тази история, в която всички сме пътници. Затова е и особено силно, когато осъзнаваме, че дори малкото стабилно „тук“ е може би част от машина за сънища. „Това е кучи сън. Да знаеш.“

За пространния цитат от „Сиянието“, който следва, нямам обяснение – той е чуждо тяло. Да, фотогеничната хижа веднага напомня далечно на „Оувърлук хотел“, и толкова стига. Решението да се задълбае в тази препратка води до десет минути с най-популярните елементи от филма на Кубрик, а те лошо чупят старателно изградената система от собствени условности на „Януари“; изкарват ни насила от атмосферата, езика и преобладаващия му отказ от времеви и други маркери. И дори доброто хрумване за музиката под финалните надписи – мил реприз на кръстословичните разговори на двамата „ханджии“ – не успява да ни върне обратно.

„Януари“ е необичаен филм в съвременното българско кино, правен с явно желание, усърдие и таланти. Той не е напълно уверен в идентичността си и екранът уголемява и подчертава неувереността му. От друга страна, в него има очарование и възможности. Ако трябва да посоча най-важната причина, поради която ми се струва добре да се гледа – а той е много добре да се гледа, – то тя би била: с интересни провокации и с почтени грешки „Януари“ няма да остави зрителите равнодушни. Няма да ги остави и когато прожекцията свърши, а ще ги принуди, вече извън салона, да поспорят (със себе си) и да се разтърсят.