Почти всички от десетте най-касови филипински филма към момента са от последните 5 години и са проекти на продуцентската компания Star Cinema. (Като говорим за касовост, трябва да отчетем, че филипинците са 109 милиона; че националното им кино е сред най-старите в Азия, а посещаемостта в киносалоните, макар и силно спаднала, както навсякъде по света – една от най-големите. Челникът в класациите – „Здравей. Любов. Довиждане“ на Кати Гарсия-Молина – само в деня на премиерата си в 350 зали продава билети за еквивалента на над милион български лева.) Повечето от най-гледаните заглавия са комедии – лесно е да се допусне, че 10-часовите съзерцания на фестивалния любимец Лав Диас, приседливият неореализъм на Бриянте Мендоса и въобще критиките на сложната филипинска действителност няма да са сред най-популярните. Прочуват се и печелят основно лъскавите продукти за широко потребление, които развличат и утешават. А на най-първите места по приходи, и то с внушителна преднина, е романтиката.

След около дузина опита да вникна в рецептата на филипинските любовни филми (ще се изненадате колко много има в „Нетфликс“), добих приблизителна представа какво става в повечето от тях. Момче и момиче – красиви градски хора с образование и амбиции, почтени и симпатични – се срещат и тутакси се влюбват. Понякога има пречки да признаят чувствата си, понякога – не, но задължително възниква някакво голямо недоразумение или разминаване, което ги отдалечава. Преди да се съберат отново, задължително има терзания, прекрасни гледки и минимум едно високоемоционално обяснение помежду им с разкриване на истини, проява на великодушие и много сълзи от двете страни. Голямата разлика със сходните шаблони от Северна или Южна Америка е, че липсват както запомнящи се второстепенни персонажи, така и злодеи (един не намерих). Освен това страстта е благопристойна до последния кадър – секс не се показва и дори целувките са оставени на въображението ни. На екрана през цялото време е един от главните герои или и двамата, място за разсейване от тяхната история няма. Няма и място за разклонения (втори пластове като семеен, работен, частен, минал живот, отношения с човешките, градски или природни околности и пр.) – всичко е подчинено на линията на любовта. Музиката е постоянна и не се свени да манипулира. Цветовете са ярки. Диалозите са интересни, прочувствени, често духовити. Ако някой се чуди защо в тях тагалог се смесва с английски – английският е втори официален език на Филипините, колонизирани от САЩ през миналия век. А ако някой се пита защо всички се казват с испански имена – това вече е наследство от три века под хомота на Испания, от която идва и името на самата островна държава („на крал Филип II“).

В „Почитателката“ на Антоанет Хадаоне, представен в конкурсния раздел на тазгодишния талински фестивал „Черни нощи“, гимназистката Джейн (Чарли Дизон) е влюбена точно в гореописаните филми за любов. Тя е една от безчислените неистови фенки на екранния хубавец Пауло Авелино (който участва с истинското си име и както във филма, така и в живота е изпълнител именно в романтични драми). Само че действието се развива в реалността и от хипнотизиращия дисплей на телефона си, на който гледа клипчета със своя идол и от което научава в кой мол може да го види на живо, Джейн се пренася в едни доста отрезвяващи обстоятелства без саундтрак и хепиенд.

Хадаоне също работи за Star Cinema и също прави романтични комедии. Не цялата ѝ продукция е съвсем по предписания модел („Нещото, наречено съдба“ например е много сполучлив опит той да бъде облагороден), но „Почитателката“ е друго. Тук авторката излиза извън тертипа и го поглежда отстрани, а в края надниква и отдолу. Отстрани нещата са прашни, потни и често безсмислени, както в живота. Джейн се скрива уж за малко в пикапа на Пауло. Пауло потегля с мръсна газ към своята крайградска къща, която е толкова далече, че като стигат там и той открива момичето, вече е нощ и няма за кога да я връща в Манила. В разговори, алкохол и друго неволното ѝ гостуване от обещаващо приключение се превръща в гмурване в още от същото, от което се е опитвала да се измъкне през филмите.

Тук има и ругатни, и мощно сексуално напрежение, и неласкави ракурси, и излагаща безотговорност, и липса на бъдеще, и липса на любов – тъкмо така „Почитателката“ не спира да кореспондира с най-обичания тип романтично кино във Филипините (Хадаоне го нарече „антиромком“). Темпото е бързо, от време на време трескаво. Пауло не е антигерой, просто не е герой. Джейн попада на обикновен мъж с някои лоши навици и често лошо възпитание, но не и лоши намерения. Всеки от двамата е в собствения си филм, нищо че в един кратък момент се засичат, колкото да си споделят някои болки от детството и да продължат по своите си траектории. Може би най-важното нещо в „Почитателката“ е прибирането на Джейн вкъщи. Ето тук Хадаоне повдига романтичния модел и поглежда под него, където истината е такава: романтиката е следствие, не цел. Любовта е отговорност, не еуфория. Никой не е половин човек, ако не е във връзка, но във връзка може да не остане и половинка. Близостта е най-често миг и никога вечност. А удовлетворението не е непременно щастливо усещане. В края Джейн не е прехласнатото дете от началото. Но личността, която вече е, има шанс да не се превърне в своята бита и объркана майка.

Антоанет Хадаоне е направила хубав филм с чудесни изпълнители, който е повече остен или лост, отколкото заявление. С него се разбутват някои залежали идеи, разбуждат се нови и всички, все едно дали сме под властта на филипинското или друго романтично кино, се виждаме принудени да разсъждаваме за начина, по който мечтаем, и за представата си за заедност и за самота. И докато сме на темата – струва ми се, че „Почитателката“ ще е съвършен в сдвоена прожекция с „Интервю“ (последния от общо 4 хубави режисьорски изяви на Стив Бусеми за големия екран). В този филм, който също е за двама, събрани в мини стокхолмски синдром, макар в по-различна конфигурация (прочута романтична актриса и по-възрастен, крайно скептичен журналист, който ненавижда задачата си да интервюира точно нея), под лупата също са илюзията кино, илюзията любов, илюзията вечност.