През юни 2025 г. мъж на име Джошуа Мелакела заявява на всеослушание, че е получил божествено видение за предстоящия апокалипсис, който ще се състои на 23 септември. Твърдението му предизвиква бурна реакция в социалните мрежи, давайки началото на вайръл явлението #RaptureTok, което се споменава в над 300 000 публикации. По цял свят стотици християни продават колите си, напускат работните си места, стягат багажа си за небесните селения и драматично се сбогуват с привидно обречените си недотам вярващи близки. През август същата година към единствените оставащи членове на сектата на шейкърите, някога изключително разпространена в САЩ и наброявала хиляди последователи, се присъединява последната трета поклонничка.

По всичко изглежда, че популярността на шейкърството клони към нулата, макар то да отстоява прогресивни и доста логични ценности като ревностен пацифизъм, равенство между половете, закрила на слабите, безкористен труд и божествено просветление чрез музика и танц (всъщност типичните шейкърски танци, които се изпълняват по време на службите, също се наричат „трудене“). Е, всичко това с една уловка – целомъдрието, което е водещо в доктрината на сектата и най-висш приоритет на издигнатата до почти свещен статут фигура от нейното основаване, Майка Ан Лий.

Изваден от всичкия този контекст, „Заветът на Ан Лий“ на режисьорката Мона Фастволд, показан на фестивала във Венеция, Берлинале, а сега и на София Филм Фест, се усеща почти като приказка, която размива границата между факти и легенди. На пръв поглед историческият мюзикъл предизвиква известна почуда относно причината да бъде заснет точно сега. При по-дълбоко вглеждане обаче става ясно, че той пасва на мястото си в съвременния свят, когато хората се чудят в какво да вярват и по какъв път да поемат. Фастволд проследява живота на Ан Лий (Аманда Сайфред), личността, отговорна за пренасянето на шейкърството в Америка, с почти апокрифен привкус, преразказвайки с еднаква лекота реални събития като Американската война за независимост и истории за предсказания, самопоправящи се кораби, светещи дървета и божествени намеси.

Резултатът е колкото оригинален, толкова и объркващ, особено за публиката, която не е наясно, че Ан Лий е не просто персонаж, а истинска жена, живяла през 18. век. Тя е представена в митологична светлина още с пространното подзаглавие „Жената, облечена в слънце, а под нозете ѝ – месечината“, изписано с изящна бяла бродерия и украсено с религиозни символи. Сюжетът пък е поднесен като житие на светица с глас зад кадър, който проследява всяка глава от нейния живот. Самата Сайфред допринася за възвеличаването на образа на Ан Лий със златистите си коси, невинната си, но страстна актьорска интерпретация и неопределената си възраст – тя би могла еднакво достоверно да изиграе тийнейджърка и зряла жена, което работи добре за филма, без да извиква нуждата от голямо количество грим и специални ефекти.

Въпреки това не ни напуска усещането за фалш, може би поради прекалено излъсканата визия на продукцията. Трудно ни е да повярваме, че бедното съсловие в Манчестър през 1750-и-някоя година би могло да изглежда толкова чисто и спретнато. В края на първия акт Ан вече е пламенна предводителка на местната шейкърска общност и е изпратена в затвора за богохулство, след като прекъсва литургия в църквата с твърдението, че тя е новото физическо проявление на Христос. По време на престоя си в килията отказва да приема вода и храна – предполага се, че би трябвало тя да е немощна, потънала в собствената си мръсотия, поболяла се и така нататък. Тя посреща страданието с песен, но докато припява „гладувам и жадувам“ отново и отново, оставаме с впечатление, че пропуска да допълни: „и тази диета се отразява чудесно на изваяните ми, деликатно осветени форми и лъскавата ми коса като в реклама за шампоан“.

Разбира се, да изискваме реализъм от мюзикъл, е пресилено и макар че в първия час липсата на автентичност често чупи илюзията, постепенно тонът се изменя и намира перфектния баланс между комичното и трагичното, абсурдното и проникновеното. Оттам нататък филмът набира скорост и ни увлича с шантавите си герои и тяхната безкрайна отдаденост към добродетелите им. Заформя се интересен конфликт между Ан и съпруга ѝ Ейбрахам (Кристофър Абът), които далеч не са на една и съща вълна, що се отнася до сексуалното въздържание. Обетът за целомъдрие от нейна страна и фетишизирането на женския образ от негова усложняват динамиката между двамата, а хомосексуалният брат на Ан, Уилям (Луис Пулман), играе ролята на контрапункт на Ейбрахам с безкрайната лоялност към каузата на сестра си. Самата кауза е неочаквано феминистка и либерална – дори днес, за съжаление, много хора не споделят вярването, че мъжът и жената са равноправни, че любовта и толерантността трябва да бъдат насочени към всеки, че човекът е поначало свободен, а войната е недопустима.

Фастволд предава тези послания както директно през проповедите на шейкърите и техните действия, така и в музикалните моменти. Композиторът Даниел Блумбърг (който през 2025 г. спечели „Оскар“ за музиката на „Бруталистът“) базира песните върху съществуващи химни на сектата, но ги смесва със звуци от движещи се тела, въздишки, многогласни хармонии и тук-таме дори електрически китари, за да сътвори мащабно, наситено звучене. Хореографката Силия Роулсън-Хол пък свободно си доизмисля танците на шейкърите, които поначало са доста обуздани, превръщайки ги в серия от екстатични движения, много по-близки до модерния пърформанс, отколкото до религиозния ритуал.

Филмът е богат на танцови масовки, майсторски уловени от оператора Уилям Рексър, но една от най-въздействащите сцени е солото на Сайфред. След като губи последното от четирите си новородени деца (преди да се откаже напълно от плътския контакт), виждаме Ан седнала на пода; нежно залюлява с ръце крака си като пеленаче, а плавните ѝ жестове са разсечени от резки отмятания на глава и удари с ръце, които отразяват скръбта ѝ. Всичко това би било чудесно, ако не беше трейлъроподобният монтаж на София Сюберказо, която в старанието си да постигне динамика понякога изпуска нишката на естетиката и залита в ненужен максимализъм. Насеченият ѝ подход не прави услуга и на иначе прекрасните стилизирани сцени с виденията на Ан, които примигват на екрана толкова бързо, че е трудно да осмислим какво точно сме видели.

Не всяко пророчество предвещава мир и взаимност. Около средата на филма Уилям посещава религиозна общност в съседно селище, обединена от убеждението, че апокалипсисът е зад ъгъла. По време на слънчево затъмнение, окъпано в топли нюанси и озвучено от китари ала „Тъмната страна на луната“, жителите ентусиазирано се подготвят да посрещнат края. Разочарованието, че природното явление преминава без ангелски тромпети и полетели към небесата вярващи, напомня на срама на най-ревностните поддръжници на #RaptureTok, които, естествено, не бяха пренесени в рая на 23 септември. В тази светлина е учудващо, че все още се чувстваме изкушени да вярваме в разделянето на хората на добродетелни и грешници вместо в равенството и подкрепата.

Ако религията е философия, която заплашва съмняващите се във вечни мъчения в задгробния живот, то изкуството предлага изкупление без страх от наказание. Не спираме да се надяваме, че стремежът към ненасилие все още може да спаси света – може би не чрез Новия завет, но поне до някаква степен чрез по-новия завет на Ан Лий.