СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2022: СБОГОМ, ЛЕОНОРА


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2022: СБОГОМ, ЛЕОНОРА

Първият филм на Паоло Тавиани след смъртта на брат му Виторио се състезава на конкурса в Берлин точно десет години след „Златната мечка” (2012), получена за съвместния им „Цезар трябва да умре”. Сега „Сбогом, Леонора”, посветен на Виторио Тавиани, взе наградата на ФИПРЕССИ със следната мотивация: „Ръководен от свободния дух на гения на Пирандело, режисьорът смесва поезия, меланхолия, но и ирония, фантазия и радост, за да ни разкаже мистериите на живота, смъртта и паметта“.

Луиджи Пирандело, великият сицилиански писател и драматург, винаги е бил обичан от двамата тоскански режисьори. По негови произведения те правят „Хаос” (1984) и „Ти се смееш” (1998). Призракът му продължава да броди из киното на Паоло Тавиани, който създава нещо като светски реквием с трогателна нежност, с елементи на фарс и комедия.

Начало: черно-бяло, театър. „Сладостта на славата не може да компенсира горчивината на цената ѝ...“, казва Пирандело чрез гласа на актьора Роберто Херлицка вечерта на връчването на Нобеловата награда в Стокхолм (1934). „Никога не съм се чувствал толкова самотен и тъжен“, продължава той, докато го виждаме в архивен филм, седнал сред публиката в очакване на церемонията. После писателят е в леглото в голяма и гола стая, където децата му влизат през вратата като малки и растат и стареят, докато се приближават до смъртния му одър.

Пирандело умира от пневмония на 10 декември 1936 г. по време на фашизма. Мусолини и неговите приближени биха искали държавно погребение, но указанията в завещанието са точни: „Нека смъртта ми премине в мълчание. На приятели и на врагове се моля да не говорят за това по вестниците. Никакви обяви. Не ме обличайте, обгърнете ме гол в чаршаф. Без цветя на леглото и без запалени свещи. Ковчег като този на бедните. И никой да не ме придружава - нито роднини, нито приятели. Каруцата, конят, кочияшът и толкова. Изгорете ме. И тялото ми нека се разпръсне; нищо, дори прахта, не бих искал да остане от мен. Но ако това не може да бъде сторено, нека тогава урната да бъде занесена в Сицилия и зазидана в някакъв груб камък в Агридженто, където съм роден“.

Но нещата не се развиват по този начин. Филмът има любопитна структура: първата част, черно-бяла, заснета от оператора Паоло Карнера, е посветена на следсмъртната съдба на урната с праха на Пирандело. Пътуването ѝ от римското гробище Верано, където е съхранявана до края на Втората световна война, до Сицилия е дръзко приключение. Кметът (Фабрицио Феракане), се движи между суеверия и шеги на съдбата: пилотът на самолета не иска да лети с труп; после пътниците във вагона трета класа играят на карти върху сандъка с прахта; джип се движи между велосипеди. Епископът в Сицилия не желае да благослови кремирано тяло, затова го прехвърля в ковчег, но в града се намира само детски. Присъстващите на погребалната процесия петнайсет години след смъртта на писателя са убедени, че в него има джудже. Всичко става като в театър на абсурда в стил Пирандело. Вместо да бъде разпръснат, прахът му е положен в камък мавзолей, където е и до днес.

Чрез парадоксалната история Тавиани отново хвърля поглед към Италия, света, времето, смъртта, земята, както и към тези, които остават, и онези, които си отиват. И го прави с лекота, поезия, непосредственост. Във филма витае неореализъм - в обнадеждените лица на двамата влюбени, които се завръщат в Сицилия от военния фронт във влак, който прилича на вагон за добитък; усмивките на две деца, които се смеят на „ковчега на джудже“ от балкона; прахът на пътя, величието на скалата, крехкостта на тръстиката, огъната от вятъра.

За Паоло Тавиани и трагикомичното пътуване е пътешествие из живота, историята и киното на Италия. Вътре в черно-бялата част режисьорът почти експериментално вмъква кадри от известни филми - „Пайза“, „Приключението“, „Бандитът“, „Хаос“. Както в началото, така и в различни други моменти от повествованието има монтирани архивни материали от епохата като свидетелство за стойността на киното. Паоло Тавиани използва реконструиран и преоткрит репертоар, за да разкаже за двайсетия век на войни, бедност и имиграция.

Любовта към киното отстъпва място на тази към литературата. Във втората част на „Сбогом, Леонора“, вече в цвят и заснета от друг оператор - Симоне Дзампани, режисьорът променя регистъра и взема последната новела на Пирандело „Пиронът“, писана 20 дни преди смъртта му по истинска история. Това успешно преминаване от черно-бяло към цветно е вече познато от „Цезар трябва да умре“.

Действието се развива в Ню Йорк през 30-те години на миналия век. Разказът, леко абстрактен, дава оригиналност и свежест на филма. „Пиронът“ показва италианските имигранти в Америка от началото на ХХ век.

Главният герой на тази втора част, напълно самостоятелна, е малко момче (Матео Питирути), взето насила от ръцете на майка си в Сицилия и доведено по принуда в Ню Йорк от баща си, за да работи в ресторант. Той прави необясним дори за самия себе си жест, като се намесва в кавга между две момичета с дълъг пирон, намерен малко преди това на улицата, сякаш е бил там „нарочно“. Тази дума се обиграва с почуда при различни обстоятелства и от различни персонажи. Момчето не успява да излекува раната на изземването от Италия, която го тласка към безсмислена постъпка. Смъртта в началото на филма, за която не е възможно да се направи погребение, е последвана от смърт, която няма обяснение.

„Сбогом, Леонора“ няма нищо общо с едноименната творба на Пирандело. Във филма няма и нота от Джузепе Верди („Сбогом, Леонора“ е ария от „Трубадур“, скъпа за героинята в новелата и вплетена в нейния живот), а звучи музиката на Никола Пиовани. Заглавието вероятно е избрано заради думата „сбогом“, най-уместна за филм, в който става дума за болезнени, но достойна раздели. Освен с болката на имигранта филмът покорява и с последната сцена с някогашното момче, причинило смъртта, което остарява и вижда как сезоните на живота преминават пред неизменния гроб. С меланхоличен тон на сбогуване виновникът се връща на гробището всяка година до дълбока старост. Край. Цветен, отново театрален таван с красиви фрески, пак аплодисменти, които постепенно затихват, за да продължат илюзиите.