Преди малко повече от година „Кошер“, пълнометражният дебют на Блерта Башоли, направи небивал в историята на фестивала „Сънданс“ златен хеттрик от награди: на журито, на публиката и за режисура в международния игрален конкурс. След като междувременно беше селектиран от десетки фестивали и спечели още много отличия (Дъблин, Хамбург, Монпелие, Валядолид, Варшава), през декември той влезе в късия списък на чуждоезичните кандидати за „Оскар“, а неотдавна мина и по нашите екрани благодарение на СФФ (10-31 март 2022).
Селото се казва Круша, жената вади мед, но много малко в тази (действителна) история е сладко. Седем години след като сръбски полицаи са отвели 240 от местните мъже, албанци, и са избили повечето от тях, Фахрие –останала сама с двете си деца и със свекър си в инвалидна количка – още чака напразно вест или кост от своя съпруг. Но незарастващата душевна рана не е единствената ѝ грижа – средата просто отказва да я остави да живее. Действието се развива в новото хилядолетие, но привичките са като пренесени от Средновековието – когато някоя жена прояви самостоятелност или, не дай си боже, предприемчивост, тя бива охулена. Караш кола – значи си курва. Искаш ти да решаваш съдбата си? Заслужаваш да ти натрият носа.
Илка Гаши е чудесна в централната роля на страшно самотен човек, който парадоксално няма право на лично пространство и независимо действие: малословна, корава, напрегната. Едновременно млада и стара. Кошерът от заглавието (което впрочем в оригинал е по-скоро „Събуждане“) в първата половина на филма са другите – рой неспирно жужащи присъствия. Във втората обаче кошерът вече е групов организъм с обща мъдрост и общ инстинкт за оцеляване. Наза, Люме, Емине – част от жените в селото полекичка излизат от неувереността си и се присъединяват към Фахрие. На пръв поглед престрашаването им не е кой знае какво: започват да варят айвар заедно, за да го продават в един супермаркет. И все пак доста от техните консервативни и не така оправни близки и познати едва преглъщат новата им автономия.
Неслучайно диктатурите не търпят свободните събирания – народът си говори, обменя опит и идеи и току-виж установил как предпочита нещо различно от наложеното. Току-виж осмял наличното. Току-виж посмял да каже „не“. Като класическа диктатура патриархатът не търпи жените (а и всяко друго малцинство) да имат непредвидени изяви. И като класическа диктатура отвръща с репресии. В Круша назадничавите елементи си го изкарват върху работилницата за айвар със същата безочлива увереност, че могат да се разпореждат с живота на другите, с каквато съвсем неотдавна външният свят се е стоварил върху самите тях. Ако тази структура звучи донякъде схематично и познато, то е, защото е точно такава. Последната третина на филма обаче добавя щрихи, от които изживяването се задълбочава и разширява.
Свекърът на Фахрие се разкрива като топъл, жив човек под черупката от мъка. Дъщеря ѝ Зана надмогва сърдитото си тийнейджърство и проявява разбиране. Жените наоколо набират все повече кураж, усещат все повече жажда за бъдеще. Самата Фахрие напуска за кратко стоицизма си и най-сетне заплаква. Именно деликатното ползване на водата за отмерване на такта на повествованието – реката в съня и в реалността, дъждът, душът, счупеното кранче на мивката и сълзите – е едно от най-добре нацелените средства за въздействие на Башоли. Друго особено сполучливо са пастелните цветове, чиято естествена сдържаност потвърждава и допълва изкуствено потиснатите силни чувства на хората от селото.
„Когато костта се съедини с [личната] история, всичко добива смисъл“, казва една от събеседничките на аржентинската журналистка Лейла Гериеро в блестящия ѝ репортаж за работата на прочут международен екип по съдебна медицина, анализирал останките на убити в Аржентина, Тимор, Южна Африка, Косово... Екип по изследването на кости, разкачени от личната си история, работи и в „Кошер“ – малко на заден план и със съмнителен успех, що се отнася до семейството на главната героиня. Пътят на филмовата Фахрие завършва с плавен преход от танц в плач към поредното усамотение сред пчелите. Кооперативът на реалната Фахрие пораства и се превръща в сериозна марка за домашни консерви (KB Krusha), изнасяни и в чужбина...
През 2021 г. друг филм за пораженията от Югославските войни измина сходен път – и той със сценарий и режисура на жена и с жена в главната роля, с премиера във Венеция и с номинация за „Оскар“. В „Quo vadis, Аида“ босненката Ясмила Жбанич разказваше за зловещото клане в Сребреница през погледа на една преводачка. За разлика от „Аида“, „Кошер“ е далеч по-интимен, тих и не разтърсва с ярост, а се просмуква в сърцето. Но и двата са сложни, и двата са нужни, и двата оставят отпечатък. Ще завърша с думите, които Жбанич каза за създаденото от Башоли в своя фейсбук профил: „Красотата и силата на този филм са в това, че режисьорката, актрисата и въобще целият екип успяват да покажат невидимото, да кажат неизречимото. Като кошер филмът вибрира у зрителя дълго след като се гледа...“.
