„Филмът е оголен до най-критичната си същност, в кратък период от време и ясна ситуация, която може да се резюмира по следния начин: спасяването на близък.“ Така лаконично режисьорът Юрай Леротич описва пълнометражния си дебют „Сигурно място“, чиято премиера се дели между Локарно и Сараево. Тихо, непретенциозно резюме, предвещаващо у̀дарен филм със сантиментална сърцевина; също така скромността на Леротич може да бъде отдадена и на факта, че с предишния си филм – късометражката „Тогава видях Таня“ (2010) – той успя да спечели награди по източноевропейските фестивали. Но предвид минималното количество информация, достъпно за филма онлайн, ми се струва, че причината може би е от по-различен порядък. 

Сюжетът на „Сигурно място“ се описва по един и същи начин и от двата фестивала – семейна драма, 24-часова времева рамка, опит за самоубийство, – като и двете места завършват абзаца си с бележка за автобиографичния характер на филма. Освен като режисьор-сценарист Леротич влиза и в ролята на един от тримата главни герои: Бруно, когото виждаме като малка точица в едрия мащаб на откриващата сцена с фон входа на панелен блок и баналните разходки и излизания на обитателите. Единствен с посока и устрем сред тях – и те едва забележими лица сред колосалните бетонни структури – е Бруно, надпреварващ се с някаква невидима за нас опасност. Макар камерата да остава застопорена на метри разстояние, звукът от ударите по металната врата на входа отеква ясно, сякаш отблизо. Този дезориентиращ похват на противоречащи си звук и картина в своето отстояние от зрителя Леротич използва отново и отново и стилизираната визия на филма му прави впечатление отрано. Защо обаче тази красива картинност трябва да бъде третирана по подобен неестествен начин? Отговора намираме в сюжета и емоционалната му тежест.

Централният конфликт е положен в неспособността за скъсване на връзките: между живота и смъртта, между роднини, между бивши любовници, между свят и индивид. „Сигурно място“ взема за своя отправна точка максимума на обтегнатите взаимоотношения в семейния контекст (брат-брат, майка-син), дестилирани в опита за самоубийство на Дамир (благ и извикващ състрадание Горан Маркович) и последствията от него за брат му (Бруно) и майка им. Леротич улавя пулса на подобна трагедия в компактни 24 часа и тъй като епизодите са често забележително дълги, оставаме с впечатлението за реално изтичащо време. На филма обаче не му отиват документалистки качества (нито на темата му) и предполагам, затова режисьорът залага на ясно открояващи се маркери на постановката: било позицията на камерата, нейната статичност, изолацията на звука или пък кадрирането.

По-голямата част от филма е поместена в закрити пространства – апартамент, болнична стая, коридор – и кадрите поставят зрителя в позицията на наблюдаващ през стъкло. Осигурявайки достатъчно дистанция, без да отнема от емоционалния ефект, подобна позиция на камерата отделя място за размишление и сякаш оставя на героите свободата да дишат. Тонът на филма е трагичен, с наслояваща се безнадеждност, която личи в действията и думите на Бруно и майката и макар че центърът на събитието е Демир и неговата воля за смърт, тъкмо те двамата излизат на преден план и по-точно техният път към смирението. Това „място за дишане“ също сякаш изкуствено забавя действието и в подобна ретардация личи не по-малко моралният залог в трагичния избор да оставиш близък човек да умре.

За автобиографичната точност на „Сигурно място“ можем само да гадаем, но подобен филм може да служи като упражнение, като своеобразен урок по пускане колкото за зрителите, толкова и за самия екип. Една ранна сцена съчетава мечтание с трагична изповед в тона и съдържанието на диалога между Бруно и Демир – единственият дълъг, задълбочен разговор, който двамата споделят, – и то толкова добре, че неусетно, заедно с тях, преминаваме в метарежим на споделяне за погребението на Демир, погребалната му риза и не на последно място – цигарата в джоба му за вечния покой. Не става ясно дали това е реален разговор, или пък въображаем, но точно този изповеден характер и мекотата, с която двамата се обръщат един към друг с оглед на погребението като минало, превръща сцената в деликатен тип травматична сублимация. Ако оставим настрана тази спекулация, всъщност няма значение каква е „истинската“ история зад филма. Приоритет имат тъгата и състраданието, потопени в ежедневните трудности, съпровождащи както живота, така и умирането.