„Сънувам електрически сънища / и там баща ми чупи всичко, което не може сам да поправи“, е началото на стих, изписан по малките страници на джобно тефтерче в началото на филма. Дебютът на режисьорката от Коста Рика Валентина Маурел заема името си от тази оригинална творба, показана ни във все още незавършен вид, и разчита на криптичния ѝ, у̀дарен потенциал за своя тон и атмосфера. Надрасканите думи все още не са се превърнали в стихотворение, така както четящото ги момиче се намира на кръстопътя между детство и юношество, но в този момент на непотърсена близост излиза на преден план творческият потенциал на преходните състояния. „Сънувам електрически сънища“ има мека форма и суров вкус: в този смел авторов дебют се срещат изстъпителни прояви на любов и на омраза, свързани в амбивалентния цикъл на връзката баща-дъщеря и напълно заслужено филмът спечели три от важните награди в международния конкурс на Локарно – за режисьор, за главни актьор и актриса.

Макар че започва като семейна история, фокусът на „Сънувам електрически сънища“ бързо се ориентира по посока на най-наситеното наративно напрежение. Още откриващата сцена показва купето на кола с четирима возещи се – родители отпред и две дъщери отзад, – но нестабилната гледна точка от задната седалка загатва по елиптичен начин за случващото се неразбирателство дори когато звукът е изсмукан от картината. Така се оформя визуален триъгълник между 16-годишната Ева (Даниела Марин Наваро в първата ѝ роля), бащата Мартин (Рейналдо Амиен) и трета фигура, в случая майката, но в хода на филма тази позиция се предава от човек на човек. В сърцевината на филма са Ева и Мартин, сближени по неволя: от една страна, промените, съпровождащи тийн годините, по презумпция скарват майка и дъщеря; от друга страна, Ева и баща ѝ си приличат по бунтарското поведение и склонността към насилие, уж с педагогическа цел. Детайлите, уличаващи ги в симбиоза, се натрупват в хода на филма и колкото повече опознаваме Ева в нейните самотни моменти, толкова по-ясно виждаме отпечатъка на идеализирания бащински образ.

Филмът е естествено продължение на късометражния „Обърканата Лусия“, с който Маурел се представя в Кан през 2019 г. Освен че в двата случая срещаме Амиен в подозрителни отношения с тийнейджърки и собствените им тревоги по повод на сексуалните отношения и набъбващата социално обусловена „женственост“, сходството помежду им се долавя на ниво чувствителност. Маурел работи с непрофесионални актьори и интуиция, превръщайки недоизказани реплики в катализатор на емоции твърде силни, за да бъдат показани отявлено. Героите рядко се докосват – нежността изглежда сякаш непростим грях, – но когато има допир, той е травматичен и често изблик на агресия. Като всяка история за развод от гледната точка на детето, и този филм показва родителите в най-лошата им форма, от най-манипулативните прояви до най-отчаяните моменти. В сценария на Маурел героите са от плът и кръв, такива са и отношенията помежду им; като добавим и отдадената игра на непрофесионалистите, филмът придобива изненадващо с лиричността си измерение. Самата поезия като изкуство и занаят остава само в периферията, появявайки се спорадично и между другото, а уъркшоповете за творческо писане сякаш съществуват само за да предоставят на Ева и Мартин терен за амбивалентната им заедност. А сънищата от заглавието, напротив, настоятелно си пробиват път в почти всеки разговор: разкази за истински сънища или за измислени такива, споделяне с цел артикулация на дълбинно, непозволено желание или пък тест за близост, както и квазипсихоаналитичните тълкувания от страна на майката – всичко това обрисува чувствен свят, за който никой във филма иначе не може да говори.

„Ние сме глутница диви животни, / които сънуват човещина“, гласи краят на стихотворението, прочетено на глас от Мартин в края на филма, и в неговата настоятелност се долавя и опит за оправдание. Идеята, че гневът, който ни превзема, не ни принадлежи, може да се приеме за екзистенциално упражнение или своеобразно отстраняване от егото, но също така би могло да се прочете и като алиби. В хода на „Сънувам електрически сънища“ героите може да правят, меко казано, притеснителни избори, извършват непростими дела един спрямо другиго, но човечността никога не им бива отнета. Така филмът смесва темата за съзряването, феминистка критика и изследване на токсичните взаимоотношения между мъже и жени през табуираната призма на родителството, а героите са като оголен кабел и искра, с взривоопасен заряд и потенциал за смирение в пепелта едва след пожара.