Като теми ксенофобията и расизмът не са чужди на никой имигрант, а разгръщането им в художествени творби – също (от „Страхът изяжда душата“ до „Земя на Бог“). Макар да има обективни критерии, които определят подобно поведение спрямо чужденец, усещането за дискриминация е преди всичко болезнено субективно. Тъкмо тази тънка линия между параноя и потискащо отхвърляне е основният проблем, който определя сюжета на „Изгнание“. Самият режисьор, Висар Морина, е родом от Прищина (дн. Косово), но прекарва почти целия си съзнателен живот в Германия, подобно на главния си герой. Джафер (Мизел Матичевич) е албанец по произход, но по всички външни критерии е добре интегриран: инженерен химик с перфектен немски, съпруга немкиня (Сандра Хюлер, която познаваме от „Тони Ердман“), собствена къща и три деца. Но когато намира обесен плъх, завързан за входната си врата, изведнъж всички започват да се запъват, произнасяйки името му, и се оказва изключен от офисния мейлинг лист, както и от работните срещи.

Филмът изобилства от подобни, уж малки недоглеждания, за които съмнително липсват оправдания. Ако колегите на Джафер наистина не го дискриминират, то отявлената им незаинтересованост въздейства не по-малко объркващо. Социалното послание на филма държи да остане противоречиво, докато изгражда постепенно амбивалентен образ на мрънкащ и параноичен мъж. Още в първите си няколко минути напрежението се натрупва в полуизказани извинения и сценарият задава собствената си развръзка и предвещава равното си темпо. „Изгнание“ е наистина хоризонтален филм, който се отстранява от емоционално въздействие и работи с рационални конструкции, които после поставя под въпрос. Подразбира се и основният източник на неудобство: дали наистина Джафер е жертва или провокатор, заслужил лошото отношение на близките и колегите си? Именно тази красноречивост (маскирана като амбивалентност) оплоскостява сюжета, който се разклонява в отделни епизоди, чиято единствена цел е да дадат контури на отделните второстепенни герои, в които се отразява главният.

Майсторската режисура на темпото в самите сцени, както и прецизната операторска работа на Матео Коко (който засне и дебюта на Морина, „Татко“) не успяват да оползотворят монотонността на филма и безкрайните коридори, в които камерата се задушава, следвайки Джафер, се превръщат от алегория в досадно повторение. Проблемът обаче идва от липсата на идентификация с главния герой, въпреки че филмът е съставен само и единствено от сцени, в които той присъства. Затова и е противоречива предпоставката, че виждаме действията само чрез него, но етически филмът прави всичко възможно, за да откаже зрителя от идентификация. Джафер е лъжец (спрямо единствения колега, който го харесва), параноичен ревнивец (обвинявайки съпругата си в изневяра, защото е видял вдигната седалка на тоалетната) и изневеряващ (с чистачката на офиса си, която е албанка). Затова и всичките му опити да се оневини като жертва изглеждат налудничави – разбира се, ксенофобията тук действа като невротичен обяснителен механизъм, който лишава героя от чувство за вина, както и от понасяне на последствията от собствените му действия.

Разбира се, подобен антигерой рядко е и имигрант – това е вече избор, който залага на трансгресия спрямо порядките на традицията от филми за източноевропейци в Западна Европа. Интересното е, че цялата тази каскада от невротични мисли и разбъркани идентификационни механизми може да си я позволи само един имигрант, иначе би бил обвинен на свой ред в ксенофобия. Може би чрез този жест Висар Морина критикува една от слабостите в съвременното кино, а именно въпроса кой какви истории има право да разказва? Рискът, който той поема, се превръща в съвпадение между форма и съдържание (и двете са в еднаква степен изпипана предвидимост), но остава въпросът защо е решил да посвети целия си филм на точно такъв герой. „Изгнание“ обаче не предлага еднозначен отговор и отвореността му към зрителски интерпретации в случая оставя впечатлението, че режисьорът има политически силна позиция, която обаче, недоизказана, се превръща в етически слаба такава.