Част по част „гръцката странна вълна̀“ продължава да изтръгва елементи от човешкото тяло, за да ги превърне в метафора или претекст. В началото беше „Кучешки зъб“, втори филм на Йоргос Лантимос (който за 14-те години от премиерата му в Кан се превърна в редовен лауреат на големите международни кинофоруми, включително и на последната венецианска Мостра), а на 71-вото издание на фестивала в Сан Себастиан стигаме до „Нокти“, втори филм на Христос Нику (ободряващо е, че 11 от 16-те творби в тазгодишното състезание са първи или втори за режисьорите си). Настроението продължава да е сходно: тиха сериозност на повърхността; трагизъм под явната непригодност на персонажите; сложно общуване и неволно комични искри по многото му ръбове. Грубо казано: едни южняци търсят севера си там, където едни северняци (Рой Андершон, Аки Каурисмаки) търсят юга си – в особеното и несъвършеното.

Сред водещите характеристики на „странната вълна“ (чиито произведения отдавна вече не са с джобен бюджет и непременно в гръцки декор, както в началото) е подозрението към правилата на прекрасния ни нов свят – обичаен прийом на авторите от течението е да измислят алтернативна реалност с антиутопичен привкус, в която важат други норми, не по-малко абсурдни от наличните в момента, но много по-лесни за различаване и оборване. Това с пълна сила важи и за „Нокти“, чиито симпатично нелепи и смутени герои битуват в смътно дефиниран успореден свят, силно повлиян от дейността на т.нар. Институт по любов (в дебюта на Нику, мечтателния „Ябълки“, също имаше организация, която чрез осигуряването на закрила за гражданите изземаше свободната им воля). Средата е добронамерена, сцените не говорят за външна принуда: Институтът се опитва да „спаси“ бъдещето на любовта (връзките, брака и под.), като елиминира риска. Филмът, на свой ред, се опитва да покаже, че извадиш ли риска от любовното уравнение, зануляваш резултата. И че диктатурата на онова, в което решаваме да вярваме неотклонно, може да е по-силна и вредна от диктатурата на онова, което ни карат да правим насила.

„Нокти“ е сниман на лента в Торонто (там беше и премиерата му преди две седмици) и единствената по-модерна машина, която показва, е уредът за измерване на любовното пасване между хората – „фурна“, в която на тавичка се пъхват два извадени нокътя от ръцете на желаещите, димят заедно за миг-два и дават сигурност по въпроса обича ли се двойката действително (0% ще рече „не“ и 87% от подлагащите се на Теста получават този отговор). „Аз съм старомоден и наричам 90-те последното кинодесетилетие, защото то е преди технологията и интернет да навлязат до такава степен в живота ни“ – казва Нику и „очиства“ екрана от смартфони и компютри...

В главните роли на инструктори от Института влизат англичаните Джеси Бъкли (нейната Ана от „Нокти“ някак неизбежно прилича на недоумяващото безименно момиче от „Мисля да прекратя нещата“ на харесвания от Нику Чарли Кауфман) и Риз Ахмед („Звук на метал“, „Четири лъва“). С по-епизодични появи са американците Джереми Алън Уайт (неотличим, за съжаление, от образа си в сериала „Мечката“) и Люк Уилсън (цитат от творчеството на друг „официален“ киночудак, Уес Андерсън). Героинята на Бъкли (Ана) е издържала успешно Теста с героя на Уайт (Райън) и съжителства с него в разбирателство, което почива повече на безметежния им делник, отколкото на сходство в гледищата или нужда от съвместно действие. Монотонността на живота ѝ е нарушена от запознанството с героя на Ахмед (Амир). Двамата работят, разговарят, шегуват се и се гледат скришом, докато не осъзнават онова, което всички знаем от първия момент – че са влюбени въпреки нейната обвързаност и въпреки Теста, Института и всичко останало. Нещото, което нито те, нито ние разбираме обаче, е защо. И каква е разликата между Райън и Амир ако не по принцип, то поне за Ана.

В статията, в която журналистът Стив Роуз първи употребява названието „гръцка странна вълна“, е цитирана знаковата за нея режисьорка Атина Цангари: „Стори ми се интересно да наблюдавам... по начина, по който наблюдава Дейвид Атънбъро: със своего рода научна нежност“. За нежност говори и Нику, макар и да не харесва особено идеята да бъде причисляван към вълната. В „Нокти“ идеята му сякаш е да противопостави науката с хладната ѝ рационалност и „чудото“ на спонтанно лумналата любов. Но чудесата също имат причини и следствия – нещо, което почитателите им са склонни да забравят. По някое време Ана заявява очевидното: че можеш да си по-сам в чужда, отколкото в собствената си компания. Разказът обаче не дава информация за причината да чувства, че е по-добре придружена от новия си любим, отколкото от стария. А гладът за близост на самотния няма как да се подмени с лакомията за новост на заситения, без това да доведе до цялостна промяна на постановката...

Има нещо много поетично в прославата на човешката непрактичност, по чиито пътища неведнъж се е стигало далеч – толкова често всъщност, че вече дори не изглежда парадоксално. И жалко, че тук Нику само е зачекнал благодатната възможност (отказът на Системата да признае обичта на вече обичащите се и последващият отказ на обичащите да признаят Системата), без реално да я разгърне: сюжетът заявява теза, но не я защитава. Получило се е приятно малко зрелище с хубава музика (адмирации за всеки филм, който ползва „Язу“ в саундтрака си), способно да задържи вниманието и тук и там да предизвика колкото усмивка, толкова и просълзяване или досадено изпръхтяване (ако някой иска да счупи романтичното клише, не си играе на стари шеги за френския като език на любовта или за Хю Грант като нейно филмово лице).

На сърцето не можеш да заповядаш, а и да можеш – не бива. Да речем, че дотук Христос Нику е прав. Но привилегията да бъдеш обичан – било като партньор, било като разказвач на неординерното – е нещо, което не се достига с милата първа целувка, а минава през познаване, преодоляване, грижа. За него не е достатъчно да те има, за него трябва да се бориш със зъби и нокти.