Изабел Кушет е едно от най-любопитните явления в киното на Испания от последните десетилетия – самостойна, ангажирана, будна за ставащото по света. Петнайсетината ѝ пълнометражни игрални филма дотук се разхождат из всякакви теми и места; въвличат интересни изпълнители (Сара Поли в „Животът ми без мен“, Тим Робинс в „Тайният живот на думите“, Бен Кингсли в „Елегия“, Ринко Кикучи в „Карта на токийските звуци“, Жулиет Бинош в „Никой не иска нощта“, Емили Мортимър в „Книжарницата“); участват в международни фестивали. И някак винаги страдат от прекалено амбициозна постановка, която предозира я в структурата, я в съдържанието; някак никога не са възможно най-силната си версия. Кушет дебютира с „Твърде стар, за да умра млад“ в раздела „Нови режисьори“ на Сан Себастиан през 1988-а, а тази година за първи път се състезава за „Златната раковина“ в основния конкурс с „Една любов“. И първото, което трябва да се каже за тази непредвидима и впечатляваща история, адаптация по едноименния роман на Сара Меса, е, че се е получила.
Трийсет и няколко годишната преводачка Нат наема съборетина (толкова може да си позволи) в почти обезлюдено риоханско селце. Пристигането ѝ в мъничката общност сякаш дава начало на ловния сезон – около къщата ѝ без покана и усет за дължима дистанция започват да се навъртат гладни за внимание мъже: избухливият хазяин, който я обсипва с горчиви наблюдения („Вие, жените...“); превзетият съсед, който компенсира липси с високо самочувствие и се вдъхновява от „Неруда и светлината“ за изработката на кичозни витражи; отегченият от брака и бащинството виладжия с лепкавите погледи; възрастният господин с дементната съпруга, който е един пред очите на Нат и друг зад гърба ѝ... И един аутсайдер, наричан Немеца, който е достатъчно егоцентричен (честен, мисли си Нат) и недодялан (естествен, решава тя), че да заяви желанието си в прав текст. Колкото и слабовероятно да е, именно той получава нейния положителен отговор.
Историята никак не е за любов (повече взаимност има между Нат и новопридобитото ѝ окаяно куче), но в краткото, неудържимо встрастяване на главните герои проблясват и възможности за хармония, съчувствие и въобще нещо по-детайлно и фино от ръмжащата среща на телата им. Нито за секунда не е лесно да се каже за какво точно е филмът, което в случая е отлично. Няма осезаемо послание, няма програма, няма тема – прилича на автентичен фрагмент от битието на човек, който нищо специално не се старае да постигне, но минава през преобразяващи сътресения. Така замислянията и травматичните реакции, в които „Една любов“ евентуално ще вкара зрителите, ще зависят изключително от личния им опит и нужди.
Би могло да се каже, че новият филм на Изабел Кушет е за истината и перверзните ѝ употреби като оръжие. Или за насилието – как е невъзможно да се предпазиш от коварните му просмуквания в зоните на доверие като солидарността, приятелството, елементарната човещина. Или за отговорността към всеки, чийто път допуснеш да пресече твоя. Или за социалните протоколи, които отхвърлят директното „не“ като недопустима грубост, но поддържат десетки инструменти за разправа с личността. Или за вманиачаването да значиш нещо тъкмо там, където няма изглед да добиеш значение. Или за това, че да влезеш насила в живота на някого, може да бъде по-безобидно, отколкото да излезеш насила. Или за екзистенц-минимума на съвременната независима жена (свободна професия + работеща кола?).
„Една любов“ е в нехарактерен почти квадратен формат, който не додава нищо към разказа, но и не отнема от него. Звукът и музиката са използвани интелигентно в тъканта на разказа. Дребничката, неспокойна Лая Коста в ролята на Нат и бившият боксьор в тежка категория Ховик Кеучкерян в ролята на Немеца са съвършено несъвършени и убедителни във взаимното си привличане (и в търсеното сходство с диви животни – сърна и глиган например). Краят е преднамерено нееднозначен – сцена, заимствана от къкрещия котел на желанията и способна да хвърли светлина или сянка назад върху целия филм... В навярно най-високия момент от „Една любов“, моментна ретроспекция, Нат ридае, защото разказваното от африканската бежанка, на която превежда, я е съкрушило. И африканката става, за да я прегърне и утеши. Малко преди Нат да стане обект на тази безмерна щедрост обаче, сме я видели да става жертва на пълната ѝ липса по горе-долу същия повод и контрастът е чудесно отигран.
Миналата година два много добри филма за галисийската („Добичета“ на Родриго Сорогойен) и каталонската провинция („Корк“ на Микел Гуреа) вече хвърлиха главните си герои в битка с природата и местните особняци – „Една любов“ обаче попада само формално в „неоаграрната“ вълна на испанското кино, защото борбата му е главно във вътрешната територия на главната героиня. „Това е положението, така е и точка“, трескаво си повтаря Нат в един момент. Но ние присъстваме на обратното: тектонски движения, след които нищо вече няма да е същото. И слава богу.
На 30 септември 2023 г. журито на 71-вия фестивал в Сан Себастиан, оглавено от Клер Дени, отреди на Ховик Кеучкерян „Сребърна раковина“ за поддържаща роля (актьорските награди вече не се делят по пол – има една за главна роля и една за поддържаща).
