Някои жени са създадени, за да шетат и да раждат, други – за да се учат и сами да прокарват пътя си. Майката на Лизе е убедена, че голямата ѝ дъщеря е от вторите, за разлика от самата нея, тромаво наедряла и готова за поредното бебе. Това е положението през 19. век на село – дори когато страната е Дания, а чифликът е заможен. Цялата история, кратка, семпла и позната от векове, е разказана в – ту трепетна, ту трескава – близост именно до Лизе. Тя е светло, търсещо момиче. С крехката красота на децата пред прага на узряването, любопитна и добронамерена, макар и без нищо кой знае колко специално в личността ѝ освен една особена радост от будността, една жажда за бъдеще...

Това, което отличава главната героиня от другите, е по-скоро ролята, отредена ѝ от разказвачката: Лизе (прекрасна Флора Офелия Хофман Линдел) ни е дадена притчово – за да преживее пред нашите очи своята първа голяма смърт. Първо ще я предусети в съня си, после ще я забележи у другите и ще я изпробва с въображението си, а накрая ще я види и пред себе си: как преобръща живота ѝ като ураган. Заглавието на романа на Мари Бреендел от 1914 г. – „Нощ на смъртта“ – сякаш отразява съдържанието по-точно, понеже централното събитие тук е осъзнаването на най-жестоките човешки предели. Заглавието на екранизацията на Теа Линебур – „Който си на небесата“ – създава очаквания за религия, мистика или етичен дебат, които няма намерение дори да опита да оправдае.

В пълнометражния широкоекранен дебют на Линебур (един от 16-те филма в състезанието за "Златната раковина" на 69-ото издание на сансебастианския фестивал) няма стръвна битка, изстрадана или позьорска, на Драйерови или Бергманови герои с лични или обществени демони. Една прекъсната молитва – до това се ограничават отношенията с Господ в „Който си на небесата“. И до един безхитростен опит за разговор, в който по-слабият, детето, отнася от бащата в небесата същото, което и от баща си на земята – звучен шамар.

Екипът на Линебур е работил грижовно по детайлите на краткото ни запознанство с Лизе. Възстановката на обстановките, предметите и цветовете е истинско удоволствие за очите. За по-чувствена текстура операторът Марсел Зюскин е снимал на лента – от ръка в игрите на децата и в напрегнатото сноване между фермите и статично в моментите на принудена неподвижност. Добавена музика няма, като изключим песните на самите персонажи, затова пък акустичната среда е изваяна така, че звукът да е максимално документален, когато възкресява епохата, и максимално личен, когато Лизе преживява трудност... Един от най-силните и страшни моменти във филма е гледката, която се разкрива през открехнатата врата на спалнята: майка ѝ ражда, на четири крака е цялата превърната в крясък и се засилва към момичето и го залива.

Сюжетът се простира в има-няма денонощие, но обема най-главното. Когато филмът започва (дали заради опита ни с историите от предходните епохи, дали защото всичко е представено с такава чуплива красота), усещането е за нестабилно спокойствие и надвиснала опасност. Когато страшното се случва, то идва с парадоксално чувство за обратното – за жилавост в уязвимостта, за уравновесяване...

Лизе наблюдава ненаситно, наднича навсякъде, ококорена поглъща света, докосва го с поглед и с прегръдки (босите и чорлави братчета и сестричета; милият, непохватен Йенс Петер и сборичкването в сламата; тъжното изоставено момче на съседите), докосва го с пръсти (погалването на шнолата, която ще се превърне в маркер за хода на действието; разтеглянето на валмото вълна в тънките пръсти). Лизе не спира да ходи и да чувства, тича и стига на места, които не разбира, при хора, които страдат и също не разбират по своите си възрастни начини.

В края идва логичното посвещение „На майките и дъщерите ни“. Но филмът ни най-малко не е затворен за мъже. Не е затворен, нито безсмислен и за вярващи и невярващи, за почитатели на други времена и теми, други начини и ритми. Прилича на художествен репортаж от миналото, който – като главната си героиня – съчувствено и обречено прегръща реалността с всичкия ѝ ужас.

На 25 септември 2021 г. Теа Линебур спечели Сребърната раковина за най-добра режисура на 69-тото издание на Сансебастианския фестивал, а Флора Офелия Хофман Линдел си подели наградата за най-добра главна роля с Джесика Частейн („Очите на Тами Фей“).