Първият филм на сръбкинята Ивана Младенович (1984) проследяваше съдбата на трима румънски роми, току-що излезли от затвора. Действието на втория, този път игрален, се развива също в Румъния и в ромска среда, обаче, за разлика от радушно приетия дебют на Младенович, беше посрещнат от международната критика без средни положения –или на нож, или с възторг. Премиерата му в конкурса на 65-ото издание на кинофестивала в Сан Себастиан предизвика отзиви от сорта на: “филмова бомба... една от най-хубавите изненади тази година” (Fotogramas) или “противни диалози и уморително монотонни ситуации... истината не е задължително и изкуство” (El País); “парче реалност, което те кара да се чудиш дали цялото начинание не е било най-добре да се превърне в документален филм” (The Film Stage) или “Дълбоко в себе си ние нямаме цвят, нация и религия. Дълбоко в себе си ние дори нямаме пол. Дълбоко в себе си ние сме мънички, безформени черни дупки, гладни за близост и обич и “Войници” успява да покаже срещата на този копнеж и социалната реалност...” (Cineuropa).

Аз съм от зрителите, които преживяха “Войници. Разказ от Ферентар” с удивление, наслада и признателност. Прекрасно разгърната, смела и наистина топла история, в която думата е дадена на всеки и на всичко, от което иначе може да отклоним поглед – на грозния, на пияния, на нахалния, на изгубения, на странния, на сеирджията, на покритата с белези ръка. Единственото, което ме смущава във връзка с него, е смущението на онези от гледалите го, които с лекота понасят кръвопролития, словоблудства, физическа разюзданост и душевна плиткост във всеки мейнстрийм филм, но изпадат в екзистенциален смут пред преобладаващо загатнатите, естествено слагащи се и видимо временни, но спасителни отношения на взаимна милост между двама маргинални мъже във “Войници”. Смущава ме и очакването източноевропейските гета да са най-много обект на документални изследвания (отвън и отгоре), а не нормална среда на ценни художествени произведения.

Манеле е румънският цигански попфолк, в който (както в този вид музика по цял свят) се пее за изгубени любови и измамени приятелства. Ади е гърчав интелектуалец с очила, току-що превалил 40-те, който рядко вдига очи и още по-рядко показва хубавата си усмивка: напуснат неотдавна от своята приятелка, той се преселва в букурещкото гето Ферентар, където иска да пише докторат за манеле “от мястото на събитието”. Алберто е смугъл бивш затворник с шкембенце и татуировки, няколко липсващи зъба и нрав на котка, никакви професионални умения или желания и лесно избликващ детски смях. “Войници” един от героите нарича циганчетата, които е обучавал да ходят да просят, а Алберто – кучетата на братовчед си, които е дресирал в послушание. Алберто влиза в живота на Ади, като го принуждава да го почерпи бира в махленско капанче – двамата завързват една постоянно олюляваща се на ръба не съвсем искрена, но странно как оцеляваща дружба, и в един момент Алберто вече живее на дивана на Ади, който, след като въодушевено започва изследванията си в света на манеле, скоро ги изоставя и се съсредоточава в любовта, приятелството, загубите и измамите, които му поднася действителността извън песните. “Кой пуска в дома си циганин като гардероб?” – роптае “белият” съквартирант на Ади, преди да се изнесе. “Курвите не те галят”, казва Алберто, докато с Ади се галят. Има много гальовност в този филм, много недоумение, наострено към единия и към другия, много смях заедно (и ето това е любов): тези двамата са толкова непрокопсани в очите на останалите, че всъщност успяват да се срещнат и поне за малко да са добре именно там, където са ги заточили всеобщите очаквания и харесвания. Интересен, но не определящ детайл: в реалния живот Василе Павел, изпълнителят на ролята на Алберто, е охранител, явил се на прослушването за филма само за да придружи приятел, а Адриан Шкиоп (Ади), е автор както на сценария, така и на книгата, по която е направен, и прототип на героя си. Привличането и хармонията им на екрана са смайващо автентични и многопластови.

Когато излязох от прожекцията на “Войници”, се заговорих с колега от Испания, който заяви, че е издържал до края единствено защото е седял до Джон Малкович, председател на тазгодишното жури, и е можел периодично да поглежда профила му и да се утешава от случващото се на екрана. “Защо ти хареса?” – попита. “Защото в нито един момент не можех да предвидя какво следва – казах първото, което ми хрумна. – А на теб защо не ти хареса?” “Защото – отговори колегата – той така открито го използваше!” После цял ден си блъсках главата кой, според испанеца, е използвал кого? Да, Алберто без заобикалки иска едно и друго от Ади, но Ади взема и иска не по-малко. Никой от двамата не е невинен, но и никой не претендира да е, нещо повече, откъм искреност и яснота отношенията им са по-чисти и емпатични от тези в 90% от филмите за хетеросексуални семейства с деца от богати бели държави, които ми минаха пред очите тази година...

Гледали сме хиляда истории от Бронкс и Харлем и сме плакали на “Уестсайдска история” – заради киното бедните пуерториканци или негри в Ню Йорк от едно време са ни второ семейство. Неведнъж сме надниквали в цигански истории от Сърбия и Русия, минавали сме и през “Кървава сватба” на Саура в ритъма на фламенкото. Но да сме чували и виждали нещо от Факултето, Столипиново или Максуда, което да не е тенденциозен репортаж или чалга клип (като и в двете жителите от гетото са употребени за масовка)? Първата и последната пълнокръвна художествена история с роми от български автор, за която се сещам, е отпреди около 85 години, и това ми се вижда ужасно притеснително. Адмирации за режисьорката Младенович, за таланта Павел и за писателя и актьор Шкиоп, които са успели да направят ангажираща човешка драма без ненужни крайности, без умиления и снизхождения към хората в малцинствени ситуации, без антропологична хладина и многознайско кимане и цъкане с език някъде зад кадър. Направили са драма със сърце.