Пословичното скандинавско щастие, за което все тръбят статистиките, се дължало, оказва се, на традиционно ниските очаквания по тези ширини. „Човешка позиция“ на норвежеца Андерс Емблем обаче, показан в програмата „Светло бъдеще“ на Международния филмов фестивал в Ротердам, предлага по-смела трактовка на феномена – животът е толкова подреден и подсигурен, че на северните жители им е морално непозволено да се оплакват. Чуваме го в небрежен, но може би най-ключов за филма диалог между двете (почти единствени) героини, които се питат кое ѝ е най-хубавото на Норвегия. Заключението е, че би било глупаво да не се борят със зъби и нокти за постигнатото социално благоденствие, пък било то и с цената на неприемливостта да се отправят критики към пробойните в системата.

Разговорът им възниква по повод на журналистическото разследване на Аста, едната от двете, около депортацията на бежанец, чиято работна виза не е била продължена след дългогодишен трудов стаж в Норвегия. С методична последователност тя се опитва да разнищи случая и да разбере механизмите, по които една от най-богатите държави в света се е отървала от бурмичка в смазаната машина на уредеността си, след като въпросната бурмичка вече си е изпълнила функцията. По всички правила на съвестното проучване Аста ден след ден звъни по институции и посещава фабриката, в която е работил бежанецът, докато посветените в реалността на днешната журналистика и все по-ограничените ресурси за качественото ѝ упражняване се впечатляват, че провинциалната медия, за която тя работи, е в състояние да ѝ плати за цялото това времево разточителство – още едно свидетелство за скандинавския лукс. Историята с бежанеца обаче не е централен конфликт във филма, а по-скоро периферен щрих към портрета на Аста, която често улавяме да гледа в една точка – сутрин в леглото или докато се храни безстрастно; поради меланхолия или от скука? Заниманията ѝ със съдбата на анонимния депортиран са по-скоро странична необходимост в живота ѝ, изпълнен с кротка флегматичност и втренчено взиране през прозореца в ар нуво сградите отсреща, с колекциониране на стари столове и кресла и в дребни поправки по къщата, с нежни моменти на взаимност с разбиращата ѝ партньорка Ливе, в които играят настолни игри по цяла вечер или се гледат в огледалото, докато си мият зъбите. Най-голямото битово предизвикателство пред Аста е ежедневното изкачване на стълбите до къщата ѝ на хълма, на чийто връх се спира да си отдъхне и да посъзерцава ослепителната гледка на заспалото градче отдолу в синкавата светлина на белите летни нощи. Наскоро върнала се на работа след дълго отсъствие, Аста търси фокус както в професията си, така и в полезрението си, за който да се хване блуждаещият ѝ поглед. Способна ли е обаче да заеме стабилна човешка позиция, ако живее в комфортната си черупка, откъсната от света? И до каква степен е възможно да разбере онзи, в чиято кожа не е била и никога няма да бъде?

Горните въпроси не са подчертани дебело във филма, благодарение на което можем да му се наслаждаваме и без те непременно да възникнат. Всъщност най-забележителното в „Човешка позиция“ са спокойствието и бавният ритъм, пленителният портрет на безвремието, владеещо героините, което обаче не е за миг отегчително, а напротив – действа хипнотизиращо. И силното усещане за уют, въплътено от пастелните цветове и естествени материи в интериорите и от прегръдката на хълмовете, сред които неведнъж виждаме да се гуши градчето в екстериор и от птичи поглед.

Скоро ще навлезем в третата пандемична година и както се очакваше, киното отразява битовия и емоционален спектър на ситуацията – за щастие, не непременно буквално. „Човешка позиция“ е запокитен в отдалеченото рибарско градче Олесун (родното място на режисьора), разположено на няколко острова в Норвежко море. Героите му водят усамотен и смълчан живот, улиците са чисти и празни и макар да няма никакви конкретни индикации дали тази обстановка е свързана с ковид изолацията, или животът там си е просто такъв, филмът резонира адекватно с настроенията на много от нас. В този смисъл „Човешка позиция“ е комплексно преживяване, предоставящо различни варианти за интерпретация и идентификация, които не само че не се изключват взаимно, но и обогатяват удоволствието от гледането.