Три неща открай време ме възхищават в скандинавското кино: стремежът към оригиналност, дори и при класически сюжети; умението за ясно комуникиране на идеите, дори и през криволичещи фабули; талантът за изследване на човешката душа в дълбочина.
Този обезпокоителен като послевкус и смахнат, досущ като заглавието си шведско-датски филм на Йоханес Нихолм, който преди две години беше в Ротердам с не по-малко странния си дебют „Гигантът“, а сега е в основния конкурс Tiger, отговаря и на трите характеристики. Следи отблизо шамаросана от съдбата двойка по необичаен начин; не пуска зрителското внимание нито за миг с прецизно изграден нелинеен наратив; умело пресъздава игрите на подсъзнанието през метафоричен сюжетен пласт, в който всеки детайл си е на мястото. Макар и внимателно премислени, режисьорските намерения не се натрапват, поради което въздействието е катарзисно, а естетическият резултат е авангарден трилър с интригуващ психологически пласт.
Шоковото начало е майсторски извъртян тийзър в стил „играчка-плачка”, а амплитудата в емоциите, които предизвиква, е контрастна. Елин, Тобиас и осемгодишната им дъщеря се забавляват на парти в мидена ферма; маскираното като зайче момиченце си играе с музикална кутия, от която звънти натраплива песничка. На Елин внезапно ѝ прилошава, затваря се в банята и след малко излиза друга – подпухнала и състарена от алергичен шок. Хеликоптер, болница, системи, любезен персонал и ситуацията е овладяна по всички правила на цивилизованото здравеопазване. Смъртта обаче е нецивилизована и нелогична: жертва на алергията се оказва детето. След рязко отрязан кадър и вдигане на червена завеса гледаме нещо между театър на сенките и изрезкова анимация за семейство зайчета, които погребват малкото си.
Три години по-късно, емоционално разнебитената двойка потегля с кола на почивка, напосоки и без планове, като бегълци. Въздухът помежду им не достига, подтекстът на думите и мълчанията им е взаимен укор. Опъват палатка в див резерват, а когато призори Елин излиза да се облекчи, от гората внезапно се пръква цирково трио с кучета и започва да разиграва садистичен спектакъл, в който двамата са мишени на безпричинно насилие. Оттук насетне границата между ден и нощ, будност и сън, действителност и видения ще е неясна, а хорърът, който спретват необичайните посетители, ще се повтаря пак и пак, докато двамата се лутат в отчаяно търсене на аварийния изход.
Манипулирайки минутите, секундите и традиционната наративна структура в стил „Бягай, Лола” на Том Тиквер, „Коко-ди, коко-да“ не просто си играе с времето, а илюстрира тревожния вътрешен свят на героите си като ги подтиква да го надбягат, за да се събудят от сполетелия ги кошмар. Петкратното повторение на ужасяващия цирков епизод и опитите за коригиране на „грешките” във всеки следващ бис са метафора за безбройните пъти, в които двамата вероятно са превъртали в главите си детайлите от фаталния ден и са фантазирали възможните начини за предотвратяване на трагедията. Подобно на зайчетата-марионетки в театъра на сенките, Елин и Тобиас се движат по предначертана траектория в опит да се освободят от отредените им трагични роли.
В особената си визуална вселена Йоханес Нихолм смесва игрално и анимационно кино, за да подскаже границата между фантазия и реалност, служи си с образни символи а ла Дейвид Линч (клатеща се от вятъра гора, пътна маркировка в нощта, червен плюш и бяла котка в знаков момент), за да кодира внушенията. Финалните надписи, между които се мярва и музикалната кутийка от началния епизод, ни връчват и последния ключ: чудовищните циркови герои са оживелите ѝ картинки, а натрапливата ѝ мелодийка илюстрира цикличността на кошмара, цикличност, за която намеква и заглавието. Следват червена завеса и куп кънтящи в главата въпроси.