МАНХАЙМ-ХАЙДЕЛБЕРГ 2020: СМЪРТТА НА КИНОТО И НА БАЩА МИ


от
на г.

МАНХАЙМ-ХАЙДЕЛБЕРГ 2020: СМЪРТТА НА КИНОТО И НА БАЩА МИ

Игралният дебют на израелския документалист Дани Розенберг, с привидно обърнатото си заглавие, е амбициозен лабиринт. Включен в програмата на Кан 2020, той вече е показван на няколко кинофестивала, мина и като специално събитие в Манхайм-Хайделберг.

Режисьорът получава бюджет от Израелския филмов фонд за заснемане на комедия, озаглавена „Нощта на бягството“. Розенберг написва сценария, взема за актьори собственото си семейство, най-вече баща си Натан за главната роля. Сюжетът е за мъж, научил по слухове за предполагаемо иранско нападение срещу Израел. Той се бори да спаси всички членове на семейството си от възможни бомбардировки, като ги премести от Тел Авив в Йерусалим.

Докато снима филма. Дани Розенберг разбира, че баща му е болен от рак. Той упорито решава да продължи, за да го държи възможно най-далеч от мисълта за смъртта.

Отначало режисьорът говори извън кадър за новия си проект, докато бащата, видян отблизо, нахално му се кара (дали наистина. или коментарите му са инсценирани?): „Дани - казва той, - трябва да помислиш как да изкарваш прехраната си, за да издържаш детето си, вместо да се вманиачаваш във филмовите си проекти, които, така или иначе, са остарели. Да не би на тази възраст и в това време да си способен да направиш филм на нивото на „Шуша” или „Крадци на велосипеди?“.

Този нацупен родител не е съвсем готов да сътрудничи. Писъците „Не искам! Намери си работа! Остави ме на мира!“ са най-честата реакция на бащата, въпреки че не е чут.

След смъртта на Натан героят му получава името Йоел и Розенберг избира продуцента Марек Розенбаум за неговата роля и журналиста Рони Кубан за своето алтер его - Асаф. Марек Розенбаум чудесно предава тежестта на човек, чието тяло се стопява, докато той се бори яростно със смъртта като истинския Натан Розенберг. Изпълнителите придават на филма усещане за някаква изживяна емоция.

Режисьорът добавя още едно ниво, като включва документални кадри на болния Натан и стари аматьорски късометражни филми. Измислица и реалност започват да се смесват непрекъснато.Трябва да се дълбае много, за да се стигне до същността на историята. Филмът е криволичеща и леко изтощителна творба, пълна с лични препратки.

Още в началото сме въвлечени в интимните отношения между Йоел и Асаф чрез сцена, мост между двете истории. Истинският баща е доста раздразнителен, уморен от действията на сина си, който дори по време на болестта му продължава да го снима непрекъснато с камерата. Този епизод, както и следващите, показват силната връзка на омраза и любов между двамата, както и проблемите на сина. За да не остави баща си да си отиде, той рискува да загуби контакт с всички други, особено с бременната си съпруга, за която изобщо не му пука.

Историята изразява очевидното желание да се замрази или просто забави времето. Въпреки че е почти невъзможно да се направи разлика между факти и измислица, имаш усещане за вид терапия, в която главният герой (или режисьор) се сбогува с баща си, докато на свой ред се подготвя да стане баща. Сблъсъкът между Асаф и съпругата му е върхова емоционална точка.

Филмът е сложен, въпреки че самият сюжет е доста прост за следене, но играе на различни драматургични нива и киноезик. До документалния стил са многобройните късометражки на VHS, заснети в детството от младия Розенберг, в които се разбира, че бащата е постоянен актьор. Те изглеждат истински, макар че невинаги е лесно да бъдеш сигурен какво е и какво не е реално.

Розенберг прави колаж, в който истината и измислицата се обединяват, за да дадат на зрителя усещане за бащина близост. Технически всичко е перфектно. В комбинацията от двете истории е виден личният подход на режисьора, но липсва емоцията, един от най-важните елементи в тях.

Розенберг се скрива в лабиринта, изграден от самия него. Той първоначално впечатлява със способността си да преплита различни разказвателни нива и филмови формати - филмова лента, VHS и смартфон, но сложността на филма рискува да изчерпи търпението на зрителя, който трябва постоянно да преоценява това, което вижда в неговата последователност. Структурата е твърде хаотична и лишена от ритъм. Амбициозен нискобюджетен филм, който предлага понякога умело, но по-често самодоволно разбъркване на измислица и реалност.

Въпреки някои по-леки сцени, където виждаме герои да ядат сладолед в кола например, „Смъртта на киното и на баща ми“ не е лесен филм. Несъмнено той е роден от вътрешната нужда на сина, на режисьора, да разкаже баща си, за да преодолее смъртта.

Когато един режисьор споменава Хорхе Луис Борхес в своите предварителни бележки, си подготвен да видиш всичко друго, но не и класически, лесен за смилане разказ.

Розенберг дава по свой начин урок за „правене“ на кино с умело вмъкнати цитати от „Кръстникът“, един от любимите филми на семейството, както и с много интересна сцена за наслагването и раждането на музиката във филма.

„Смъртта на киното и на баща ми“ е и размисъл върху силата на езика на киното, между план и контраплан, между този, който снима (синът), и този, който не иска да бъде заснет (бащата), между видимото и невидимото, между живота и смъртта. Понякога дължината и протяжността също могат да вълнуват.