МАНХАЙМ-ХАЙДЕЛБЕРГ 2020: МОЯТ МЕКСИКАНСКИ БРЕЦЕЛ


от
на г.

МАНХАЙМ-ХАЙДЕЛБЕРГ 2020: МОЯТ МЕКСИКАНСКИ БРЕЦЕЛ

Може ли един документален филм да лъже? И какво се крие зад неясното заглавие „Моят мексикански брецел”? Дебютантката Нурия Хименес прави творба, в която обработва неистини по кинематографично сложен и завладяващ начин.

Премиерата на испанския филм, откритие за страната си, е на международния кинофестивал в Хихон (2019 - награда за най-добър филм, най-добър сценарий и най-добра режисура), после той обикаля Ротердам (2020 - Found Footage Award), Виена, Чили и къде ли още не.
На фестивала в Манхайм-Хайделберг филмът взе голямата награда за дебют и наградата на ФИПРЕСИ.

Идеята е от 2011 г., когато Хименес открива домашни филми, заснети в средата на миналия век от баба ѝ и дядо ѝ. Богат материал, който показа двойката - тя, елегантна като Ингрид Бергман, той - силен като цирков щангист, да обикаля света (от Париж до Ню Йорк, от Майорка до Флоренция, между срещи с приятели, екскурзии и обеди). Режисьорката замисля оригинална кинематографична конструкция: написва дневник с измислена героиня, Вивиан Барет, която разказва моменти от своето съществуване. Хименес създава нова история с герои, различни от тези в открития от нея материал. Не са пътешествията на бабата и дядото по света.

Вивиан Барет е очарована от индийския писател Паравадин Канвар Харджапали, когото постоянно цитира. Хименес илюстрира дневника с филмов материал, избран от 50-те 16-милиметрови ролки на предците си и заснет в Супер 8 и 16 мм филмова лента.

„Моят мексикански брецел” започва с черно-бели кадри на пилоти по време на Втората световна война в Швейцария и субтитри с откъси от (така ни се казва) спомените на Вивиан Барет. Животът на швейцарска бездетна двойка - тя от заможен произход, той - богат индустриалец, между 40-те и 60-те години на миналия век.

Съпругът Леон загубва слуха си при инцидент със своя самолет и повече не може да бъде пилот. Режисьорката гради аудиовизуален trompe l'oeil, почти без звук, където зрителят чете спомените на жената на екрана в пълен синхрон с онова, което вижда. Историята на брака е заснета от Леон и разказана от Вивиан така, както я помни. Тя кара ски в Алпите през зимата и плува в Средиземно море през лятото. Разходката е из различни страни по света със заснет материал в Ню Йорк, Лос Анджелис, Сан Франциско, Барселона, Венеция, Флоренция, Лион и други градове и ваканционни курорти. Ентусиазираният оператор Леон прави амбициозни въздушни снимки, запечатва живот в ретро блясък, в пренаситени, но свежи цветове: на ски курорти в Алпите, корида в Испания, Саграда Фамилия и "Нотр Дам", вила на Женевското езеро, тераса на остров Майорка. Има от време на време дигитална манипулация с черно-бялата лента, забавени движения, добавен разказ в стил кинохроника за опустошителната катастрофа на Льо Ман през 1955 г., на която двойката присъства. Виждаме и Америка през очите на съпрузите: осветения Бродуей, гледка към Сентръл парк от Емпайър Стейт Билдинг, Хавайския архипелаг от самолет, новостите и природата на Лос Анджелис.

Хипнотичният ефект е завладяващ. Подобно упражнение във фантастика и фантазия не само успява да покаже напълно правдоподобен живот с неговите светлини и сенки, но и набляга на необходимостта от лъжи, за да избягаме от най-страшното в човешкото съществуване - несигурността и най-вече временността. В очите ни Барет не са измислени герои, а обикновени хора, които грешат, мечтаят, страдат.

Зрителят, благодарение на това смело предложение, става и актьор, защото трябва да даде гласов тембър на думите, които чете на екрана, и дори звук на по-голямата част от филма, почти лишен от него.

Тишината, която цари, е в контраст с гръмотевичното шумово замърсяване, което доминира в съвременните аудиовизуални средства. Голяма част от „Моят мексикански брецел” се развива в абсолютна (или почти) тишина. Другаде са добавени звуци от самолети, коли, влакове, вятър, различни околни шумове, за да се избегне тоталната празнота на звук. Сполучливо е избегнат задкадровият гласов коментар, което е обяснимо и с факта, че Леон е глух.

Звукът се използва интелигентно и умерено, подсилва образите и подчертава емоциите. Зрителят осъзнава, че е манипулиран, но до каква степен, става ясно едва в края.

Този фалшив документален филм представя света толкова живо, че е трудно да се приеме като неверен.

Докато проследяваме двойката по време на пътешествията им, тяхната история става по-непредсказуема и малко вероятна, а Хименес разкрива, че нейният филм е въображаема кинематографична уловка.

Той си играе с паметта. „Моят мексикански брецел” е трагична любовна история повече на отсъствия, отколкото на присъствия. Неопределен филм и сполучливо есе за силата на изображението, което няма никаква повествователна връзка с текста. Те са обединени от забележителен монтаж.

„Моят мексикански брецел” е псевдодокументален според кадрите, които показва, чиста измислица според сюжета, който разказва, или експериментален според използваните техники?

Творбата обединява философски прозрения, клюки и лични емоционални подробности. Комбинацията е очарователна: чувстваш се привлечен от видяното и объркан от липсата на контекст. Не прилича на нищо видяно досега. Нурия Хименес придава ново значение на езика на киното. Обикновено филмите са истории, превърнати в движещи се образи, докато „Моят мексикански брецел” работи в обратна посока: историята е родена от вече съществуващо движещо се изображение.

И така, какво е фалшивото във филма? Доказателствата са налице от самото начало, когато той започва с цитат на писателя Паравадин Канвар Харджапали: „Лъжите са просто още един начин да се каже истината“. Финалните надписи разкриват, че Харджапали дори не е съществувал. Значи ли, че режисьорката Нурия Хименес е плагиат? Каквато и да е истината, насладата от необичайния начин на разказ и изображение в „Моят мексикански брецел” те държи дълго. Нищо че във филма не четеш или виждаш брецел.