При цялата лавина от разговори за секс и връзки в съвременния западен свят, която отдавна прелива отвъд лайфстайл медиите, да се направи оригинален филм по темата, става все по-трудно. Израелският документален Моногамия, който спечели голямата награда в Седмицата на критиката в Локарно, е отчасти несръчен и може би точно затова симпатичен опит в тази посока. С камера от ръка и любителски ентусиазъм, който е ярко отразен в естетиката на филма, режисьорът Охад Милщайн следва родителите си, прехвърлили 70-те, и се вглежда в брака им, където след петдесет години интимността, разбира се, се е изчерпала. Дали е възможно да се съхрани искрата след толкова време и как да избегне изтляването на страстта в собствената си връзка са въпросите, на които се опитва да отговори Милщайн. Проблеми, често срещани до баналност, за които обаче универсално решение не е и не може да бъде намерено, но режисьорът настоява да търси рецепта, анализирайки опита на близките си.

През интимни и предимно интериорни кадри, характерни по-скоро за домашното видео, отколкото за киното, постепенно, но и непосредствено навлизаме в света на героите. Майката на Милщайн – красива и елегантно облечена дама – e обсебена от пазаруването, което я прави мимолетно щастлива. Задръстила е жилището с дрехи, шапки и обувки, някои от които така си стоят в кутиите и с етикетите, а бащата се оплаква, че покупките ѝ далеч надхвърлят капацитета на месечния семеен бюджет. Когато синът ѝ я конфронтира относно нейната безсмислена и разрушителна за домакинситвото мания, тя открито и осъзнато признава, че шопинг терапията е опит да заглуши празнотата в личния си живот; опит, разбира се, неуспешен. В един от най-емоционалните епизоди тя лежи на спалнята и през стари снимки се опитва да възстанови спомена за страстта, която я е събрала със съпруга ѝ. Не разпознава младото усмихнато момиче, което е била тогава; сетивната ѝ памет за чувствата, които са я владеели, е безвъзвратно изтрита. После, внезапно разстроена, съобщава на сина си, че не иска да участва във филма, защото е прекалено личен. За да спаси ситуацията, той наема млада актриса, която да играе майка му, и повтарят същата сцена. И така, от лична изповед монологът се превръща в концептуално разсъждение за отчуждеността и невъзможността за дълбока свързаност. А репликите на бащата, в които той признава неспособността си да разпознае емоционалните нужди на майката, затвърждават изводите от това разсъждение. Диалогът между двамата през посредничеството на актриса и камера разкрива, че никой не невинен, нито виновен в тази ситуация; сякаш това е естественият ход на живота.

В паралелни епизоди, но най-вече във втората половина на филма Милщайн се опитва да опровергае този естествен ход или поне да внуши надежда, че смяна на посоката му е възможна. Със съпругата си обсъжда варианти и като че го плаши нейната категоричност – според нея открито договорената полигамия е единственият възможен изход. И той колебливо се съгласява, макар да констатира, че това е кутията на Пандора и веднъж отворена, от нея могат да изпълзят невъобразими чудовища.

Единствените визуално естетски кадри във филма са онези, в които режисьорът и жена му са в леглото с различни партньори и си разменят интимни ласки. Сякаш да убеди и себе си, и публиката в полигамията като възможен изход от монотонността и самотата в брака, режисьорът поставя изобразителен акцент върху този епизод, което го прави да изглежда почти като реклама на една примамлива, но незащитена в рамките на филма теза – с ентусиазма, с който се продава неутвърдила качествата си стока. За чудовищита, промъкнали се в разговорите, преди да се предаде пред изкушението „да опита от всичко“, не става и дума. Друг утвърждаващ полигамията епизод е финалният, в който родителите признават един пред друг за изневерите си, докато лежат прегърнати. Катарзис или пореден несръчен опит да се докаже недоказуемото?  

Експерименталният видеоизследовател по семейните въпроси Моногамия щеше да е много по-вълнуващ, ако авторът му си беше позволил да завърши без изводи по темата и беше признал, че в консуматорския свят, който ни кара да се чувстваме някак длъжни да превърнем всички желания в реалност, задоволяването им е на практика невъзможно. А и всъщност ненужно. Инфантилното настояване на Охад Милщайн да предостави отговори на невъзможни въпроси оставя филма да се носи по повърхността и го прави едно приятно-закачливо филмово упражнение в стил „искрено и лично“, чието въздействие се оказва не по-трайно от това на епизод от едноименното предаване.