Нощта във всички бледи прозорци бушуваше непрестанно и се бунтуваше като подозрителна фантазия.

И пътищата изоставиха краищата си в мрака.

Никой вече не мислеше за любов.

Никой вече не мислеше за слава.

Никой вече не мислеше за нищо...

Кръвта миришеше на опиум и индийски коноп.

Този макабрено-поетичен монолог звучи от джипиеса на Амир – втренчен в осевата линия на пътната настилка мъж с разхвърчана къдрава коса, който кръстосва нощните улици и околовръстните шосета на Техеран с колата си и вози случайни пътници клиенти. Те не са непременно наркомани, но до един имат нужда от дрогата, с която той ги снабдява, за да понесат съществуването си, и само леко варират в предпочитанията си. Като обезкръвени вампири единаци живват единствено по тъмно, но вече нямат сили да нападат и кръвопият, а само да крещят от безсилие. И да пушат трева, втренчени в мрака, като пътничката, която Амир вози, докато от тонколоните му сюрреалистично зазвучават горните думи. Подобно на кучето вкъщи, което „се съешава“ с крака му, докато спи, и създава пародийно чувство на близост, джипиесът е негов „душеприказчик“ в колата, който освен че му указва пътя, нашепва за скитане от изгнание към друго изгнание, за парализирани слепи и полуживи души, за болезнено желание за убийство и страшно чувство за греховност, за безкрайна празнота, за мъртво слънце и за утрето като неясна изгубена концепция в съзнанието на децата. „Вярвам първо в теб и после в Бога“, казва на дилъра майка на пристрастен към всякакви наркотици син. Без да съдържа конкретен намек за политическия режим, който от години тъпче свободомислещите хора в Иран, Критична зона, който спечели голямата награда „Златен леопард“ в Международния конкурс на Фестивала в Локарно, е опит за портрет на емоционалното състояние на онези, които все още не виждат светлина в тунела – на екран Амир влиза от тунел в тунел, луминесцентно осветени като в болница, но в краищата им отново потъва в мрака.

За пореден път ирански филм потъва в мистерията на нощта, за да разкаже за паралелния пласт на обществото в тази шизофренно разделена между религиозни, политически и ценностни възгледи страна. Най-популярният пример вероятно е вампирският трилър Момиче се прибира самo през нощта (2014), който използва фантастични елементи, за да разкаже за ъндърграунд живота в Техеран. Критична зона е по-скоро онирична разходка из дебрите на човешката душа в малките часове на нощта, когато в полубудно състояние и през наркотичния транс героите правят и казват недопустимото, задушеното от установения на „горната земя“ обществен ред.

Вместо с актьори режисьорът Али Ахмадзаде работи с непрофесионалисти и заснема филма на части и без официално разрешение от местните власти, като дванайсет късометражни филма, които впоследствие свързва в органично роудмуви. В повечето ситуации използва скрита камера или прилага трикове, за да заобиколи ограниченията – една сцена на летището например имитира семейно посрещане, чието любителско заснемане е честа практика. „Създаването на този филм беше голям бунт“, казва Ахмадзаде. „Показването му е още по-голяма победа.“

Критична зона поразително напомня унгарския Дилър (2004, реж. Бенедек Флигауф), в който едноименният, но всъщност безименен главен герой също снабдява редица клетници с жизненоважния им заместник на духовен живот. За разлика от Амир обаче, дилърът не разхожда клиентите си, а ги обхожда по домовете – или по-скоро телесните им останки. Правя този паралел не за да предположа реална отправка от страна на Ахмадзаде към филма на Флигауф, а да сравня послания на филми за масови наркотични зависимости, правени по време на потисническа действаща диктатура като тази в Иран и в посттоталитарна страна от Източна Европа, обявила се за свободна и демократична петнайсет години преди премиерата на Дилър. Героите на Критична зона освобождават съзнанието си с марихуана, хашиш и кокаин, а в Дилър се нокаутират с хероин до безсъзнание. Първите жадуват за простор и хоризонт, които са им отрязани, а вторите, след като са изследвали и предоставения простор, и възможния хоризонт, се самоубиват от безизходица. Докато Критична зона е вик за помощ, в който все още се таи смътна надежда за промяна, Дилър е безкомпромисно уверен в отчаянието си, че изход няма. В този смисъл Критична зона е в известна степен оптимистичен филм, защото роден в тоталитаризъм, все още бленува за „свобода и демокрация“ – авторът им сякаш все още не си дава сметка, че под формата, която са приели днес, тези понятия не означават кой знае какво.