Трудно е да се обясни защо едни филми, в които не се случва на практика нищо, ни отегчават до смърт, а от други не откъсваме поглед от първия до последния кадър. Лежерната полудокументална и полукомедия на италианеца Алесандро Комодин e от втория вид, а енигмата на притегателната му сила вероятно се крие в пълния синхрон между форма и съдържание – „Джиджи Законa“ може да се възприеме като своеобразен портрет на характерното италианско (а може би и средиземноморско въобще) dolce far niente; израз, обозначаващ състоянието на сладко и безгрижно безделие. В този смисъл нищо-не-случването на екрана е напълно оправдано, тъй като е попило значителна част от същността и ежедневието на главния герой, а той пък е превъплътен от любимия чичо на режисьора Пиер Луиджи Мекия, който играе самия себе си и е неустоим чаровник. За него Комодин казва, че по-скоро би унищожил филма, отколкото да го представи в кофти светлина, защото той е онази важна семейна фигура, нито баща, нито майка, а готиният чичо, който го е разхождал с мотора си и му е показвал наоколо без родителско наставничество. В този смисъл режисьорската отговорност към пренасянето на „живия материал“ на екрана е била двойна.

Филмът започва с донякъде абсурден диалог в подобната на джунгла градина на Джиджи между него и сърдития му, но скрит някъде в шубраците съсед, който го обвинява, че не се грижи за нея, не я подкастря редовно и че не прави нищо полезно с живота си. Подобен мизансцен, в който камерата се взира в разговарящия с някого Джиджи, а събеседникът остава невидим за публиката, се повтаря няколко пъти във филма, сякаш за да подсили усещането, че цялата филмова реалност е пречупена единствено през неговата субективна гледна точка. В следващия епизод става ясно, че Джиджи е патрулиращ полицай в малко градче (родното място на режисьора Сан Микеле ал Таляменто в Северна Италия), където се говори на фриулски диалект и действително не се се случва кой знае какво. Дори неясното самоубийство на момиче под влак, което не е първо и едва ли ще остане последно, не успява да разклати дълбокото провинциално спокойствие, а само напомня, че някъде там има свят, евентуално враждебен, извън този микрокосмос. Джиджи оглежда разсеяно района за улики, но всъщност е потънал в себе си, сякаш застинал в едно недалечно, необезпокоявано от днешната медийно доминирана среда минало – вместо през смартфон флиртува с предполагаемо красивата си нова колежка Паола по служебната радиостанция в колата; слуша италиански шлагери от 80-те; води малки разговори на малки теми с малките хора, които среща по пътя си; живее на бавни обороти, както се е живяло много преди това да се превърне в моден лайфстайл. И гледа замечтано през прозореца на патрулката, сякаш животът и светът са пред него и само трябва да се протегне, макар всъщност да е в средната възраст и да живее в пограничен и неромантичен регион на Италия с невзрачна архитектура, какъвто не сме свикнали да виждаме в киното. Пазител на закона, мисловно излязъл в перманентен отпуск, макар и в работно време.

„Джиджи Закона“ е като запечатaн отрязък живот с произволни начало и край, вгледан по-скоро в състоянието „съм“, отколкото в „правя“; същността е изведена пред действието. Алесандро Комодин е откритие на фестивала в Локарно, където през 2011-а с не по-малко съзерцателно-обстоятелствения и също сниман в родния му край „Лятото на Джакомо“ получава „Златен леопард“ в състезанието за дебютанти „Режисьори на бъдещето“, а тази година му бе присъден призът за режисура в Международния конкурс. Споделя как още във филмовото училище е открил, че ако остане достатъчно време на едно място с камерата, действителността започва да се трансформира специално за обектива, за да се превърне в нещо, което надхвърля самата реалност; със сурови елементи, които никой не може да напише, защото тя самата ги подарява. „Получава се само когато се свържете отново с едно чувство, ирационално, примитивно, което идва от детството. Мисля, че детството е най-кинематографичният момент.“ С „Джиджи Закона“ космополитът Комодин се връща към местата и хората от детството си. И вероятно е прав чичото непрофесионален актьор Пиер Луиджи Мекия в предположението си, че многото близки планове, които му е направил, са, за да навакса изгубеното време там.