КИНОМАНИЯ 2021: МАЕСТРО ЕНИО МОРИКОНЕ


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2021: МАЕСТРО ЕНИО МОРИКОНЕ

„Маестро Енио Мориконе“ е тричасов, но важен филм. Портрет на един от най-популярните и плодовити композитори на ХХ век, обичан от световната публика, двукратен носител на „Оскар“ (за цялостно творчество и за оригинална музика в „Омразната осморка“ на Куентин Тарантино), автор на музиката на над 500 филма. Дългогодишна работа, изумителен монтаж на архивен материал, обиколка из света в търсене на хора, работили с него. Документален филм с традиционна, но не тривиална структура, от която дори и немеломанът разбира същността на музиката.

Творбата представя Енио - живия, от плът и кръв, седнал на познатото кадифено кресло, отпуснал се в много дълго и вълнуващо интервю пред скрития зад камерата Джузепе Торнаторе. Разказва за съществуването си, отначало и в хронологичен ред.

Тик-так, тик-так: филмът започва с физическото и звучно движение на метронома, който бележи началните сцени. Енио тича из хола, прави няколко коремни упражнения. След това, все още в анцунг, започва да движи ръцете си като диригент на оркестър. Те приличат на крила, жестовете са грациозни. Редуват се противоположни движения на оркестрово дирижиране и домашна гимнастика. Ето че се появява музика точно както се случва на Енио, който я чува и композира в главата си, без дори да я пробва на инструмент. След това се появява оркестър, но вече другаде, в концертна зала.

Торнаторе, който работи с Мориконе от „Ново кино „Парадизо“ (1988) до „ „Кореспонденцията“ (2016), рисува Енио от началото: детството, бащата тромпетист, консерваторията, първите ангажименти, лишенията, нощните работи, важните срещи и неговия особен начин на писане на партитури едновременно за всички инструменти. Документалният филм се крепи, физически и повествователно, на Маестрото. Той не само разказва собствената си биография, но използва много мускулна и вокална мимика, за да предаде звуците на своята музика. Лицето му и неговият глас се припокриват с нея. По този начин я прави разбираема, позволява слушането на теми. Бах и Стравински са неговите първи модели, после правилата на композицията, усвоени от учителя Гофредо Петраси, са ключовете към творчеството на Мориконе. „Не мислех, че музиката е моята съдба“, казва композиторът, който се готви да стане лекар, но баща му настоява да изучава тромпет. Инструмент, който с течение на времето, признава той, му служи „да се прехранва“. Мориконе „страда“ от музикалния си талант към киното - той, ученик на Петраси, за когото композирането за филм е вина, проституция за композитора. „Безброй пъти съм казвал, че спирам, спирам, спирам да правя музика за киното. И въпреки това...“. Докато говори и гледа към камерата, Енио Мориконе размишлява върху факта, че никога не е преставал да пише за киното.

Торнаторе замисля своята разказвателна линия като музикална партитура. Дългото интервю с Мориконе е прекъсвано от ноти, мисли и свидетелства на творци и режисьори, между които Бернардо Бертолучи, Джулиано Монталдо, Марко Белокио, братя Тавиани, Карло Вердоне, Бари Левинсън, Роланд Жофе, Оливър Стоун, Куентин Тарантино. Брус Спрингстийн, Никола Пиовани, поставени в нотната стълбица. „Енигматичен. Сериозен. Гений. Избухнал талант. Феномен.“ Тези са част от думите, които те използват, за да определят Маестро Мориконе. Най-важните имена в киното и музиката го помнят като голямото изключение от правилото, единствения, който може да промени съдбата на музиката. Ръцете на Маестрото се движат, те са част от цялото на този човек, чийто врат се вижда винаги наведен, за да напише нотите си. Колеги и приятели дават уместни свидетелства за една изключителна кариера, която надхвърля идеята за плодовит: стотици подписани творби, от „Федералистът“ (1961) на Лучано Салче, до оскара, спечелен на 87-годишна възраст. Стига се дори до 18 филма в една година.

Жанрово и авторско кино. От уестърните до „Юмруци в джобовете“ на Марко Белокио, който си спомня: „Бях поразен, че резервиран и вярващ човек като Мориконе се съгласи да участва в антирелигиозен филм като моя“. Мориконе е погрешно идентифициран по целия свят най-вече с инструменталните изобретения на уестърните на Серджо Леоне и придружен през целия си живот от съжаление за академични предразсъдъци срещу него. Или пък творби на Елио Петри и на Бернардо Бертолучи, две култови парчета за Джоан Байез в „Сако и Ванцети“ на Джулиано Монталдо, партньорство със самия Торнаторе. Има изобилие от любопитни стилистични наблюдения, свързани с историята на киното (сред тях липсата на сътрудничество със Стенли Кубрик за „Портокал с часовников механизъм”).

Торнаторе поставя Мориконе в изключително интимен контекст, Енио разказва за живота си, проследява всеки етап от съдбата си, всяка дума те пленява. Репертоарният материал сякаш идва от рафт на неговата библиотека. Разкрита е малко известната му страст към шаха, която може би има мистериозни връзки с неговата музика. Както и реалистичният произход на някои от професионалните му интуиции: писъкът на койота, който внушава темата за „Добрият, лошият и злият“ на Серджо Леоне; ритмичното пляскане с ръце по някои тенекии на протестно шествие по улиците на Рим го вдъхновява за красивата тема на „Твърди Перейра“ на Роберто Фаенца. Склонност към изобретателство, която се потвърждава от постоянна любов към абсолютната музика и призванието към постоянни експерименти. Към всеки режисьор Мориконе има различен подход. Докато Серджо Леоне снима „Имало едно време в Америка“, на снимачната площадка тече вече готовата музика на Мориконе и вдъхновява актьорите, а самият режисьор построява ритъма си върху нея. Или пък докато Джузепе Торнаторе пише сценария за „Легеда за пианиста“, Енио композира музиката, двамата вървят ръка за ръка.

Торнаторе красиво изплита фрагменти от мозайка. Умението на автора е да ги постави на фокус благодарение на великолепен архивен материал или интервюта с Клинт Истууд („Музиката на Енио придаде драма на моя герой, той беше сърежисьор...“) , Брус Спрингстийн и много други. Върху лицата на актьорите композиторът слага ноти, за да изпъкне характерът на героите - желани, обичани, мразени, усъвършенствани. Спрингстийн например посвещава няколко римски концерта на Маестро Мориконе. За различни турнета той излиза на сцената с нотите на „Имало едно време на Запад“. Спомня си Брус: „Когато видях „Добрият, лошият и злият“, изпитах просветление и за първи път в живота си, току-що излязъл от киното, хукнах да си купя музиката на филма, който току-що бях гледал! Викът на койота, свирката...“.

Грациозният и точен монтаж на Масимо Куалия и Анализа Скуилачи прави от това дълго пътуване между филмите съблазнително откровение. „Работих двайсет и пет години с Енио Мориконе. Винаги се чудeх какъв документален филм бих могъл да направя за него. И днес мечтата ми се сбъдна. Исках да направя историята на Мориконе известна на публиката по целия свят, която обича неговата музика. Как да се събере всичко заедно, така че всички материали да могат да съществуват съвместно по хармоничен и логичен начин? За мен отговорът беше музиката, всичко трябваше да отговаря на нуждата от нея.“ Това е най-големият подарък, който Джузепе Торнаторе прави на Енио Мориконе. Вижда се музикантът, но преди всичко се вижда музиката.