Докачливите на тема идентичност каталунци още не могат да простят на Уди Алън, че във Вики Кристина Барселона изтипоса столицата им като шарен лунапарк, в който жадни за приключения янки консумират изобилията ѝ – от вечното слънце през омайните архитектура и гастрономия до разкрепостените нрави. И най-вече, че я превърна в туристическо клише, заради което ордите от гореописани нашественици я бяха превзели преди пандемията. Със сходен сърдит тон сега испанската преса мърмори, че Фестивалът на Рифкин прави същото със Сан Себастиан, сравнявайки филма с туристическа брошура. Упреците не са безпочвени, но местните критици като че забравят една важна подробност: Алън не търси автентичност, нито достоверност. И в двата филма показва градовете през собствения си поглед на запленен американски турист, който търси повод да се измъкне за малко от англосаксонската прагматичност, широки булеварди и прави форми, за да помечтае из пешеходните улички на красива стара Европа. Себевторачен подход, безспорно, но нима не обичаме филмите на Уди Алън именно заради забавния му изцяло личен светоглед, който безцеремонно омесва екзистенциални въпроси и лични фрустрации, мъдрост и битови терзания в един безкраен горчиво-сладък анекдот? И тук, както и в останалите пощенски картички от Европа като Полунощ в Париж и На Рим с любов, Алън ловко интегрира популярните стереотипи за съответните домакини и иронично ги хиперболозира – най-отчетлив пример е темпераментният герой на Сержи Лопес, който се появява за кратко, но знаково, въплъщавайки шаблона за гръмогласните и промискуитетни испанци.

Мудното начало на „Фестивалът на Рифкин“ ни подготвя за поредната, малко претоплена порция от същото. Словоохотливият писател, преподавател по кино и очевидно алтер его на автора Морт Рифкин (комикът Уолъс Шон) анализира пред психоаналитика си разпада на отношенията с двойно по-младата си съпруга, пресаташе на филмови звезди. Ретроспекция пренася действието на фестивала в Сан Себастиан, където Морт придружава жена си само за да потвърди подозренията, че тя му изневерява с двойно по-младия си клиент, френски режисьор на претенциозен авторски филм (Луи Гарел). Денем невротичните изблици на съмнения и ревност отключват хипохондрията на Морт, вследствие на което залита по местна лекарка (Елена Аная) – красива, нещастно омъжена за полигамен художник (въпросния Сержи Лопес) и най-млада от всички изброени дотук. Нощем негодуванието му към новата смяна безлични автори в киното избива в сюрреални съновидения, претворяващи любимите му филми. Разпознаваме визуални реплики към знакови класики като Гражданинът Кейн, Осем и половина, Персона, Ангелът унищожител, решени в черно-бяла гама и бутафорно-комедиен стил, който предизвиква по-скоро разбиращо подсмихване, отколкото искрен смях. А докато се нижат премеждията му насън и наяве, изнурени и предвидими, камерата на Виторио Стораро обхожда есенния Сан Себастиан със смесено настроение, в което се четат едновременно откривателски ентусиазъм и тъга. Тъга по великолепието на Европа, която отдавна не е много повече от декор за красиви филми и луксозни разходки, и по авторското ѝ кино, което пази смътни спомени от величието на Орсън Уелс, Федерико Фелини, Ингмар Бергман, Луис Бунюел. Носталгия по света от вчера и разбира се, по младостта.

Оттегляне от света. С такова усещане ни оставя 54-тият режисьорски пълнометражен филм на 85-годишния Уди Алън, при все неизменния му оптимизъм и жизнерадостност. Умора се долавя както в  попредъвканото чувство за хумор и в липсата на особена оригиналност в разказа, така и в самия сюжетен развой – за пръв път героят алтер его на Алън не флиртува отявлено с жената, по която си пада, предавайки се пред ограниченията на старостта. Задоволява се само с джентълменско ухажване и приятелски разговори, благодарен, че е в компанията ѝ. За методичните обвинители на Алън в сексизъм пък филмът предлага няколко ответни удара под формата на горчиви мъжки равносметки. Едната е, че красивите жени, хванали се с умни по-възрастни мъже най-вече заради статута им, рано или късно ги зарязват заради други, по възможност по-млади мъже. И последващата е, че афишираната като борба за равноправие между половете всъщност е борба за власт и разпределяне на позиции, за окупация на шефските места, от които е позволено да доминираш и консумираш човеци независмо от пола им, по възможност в по-крехка възраст.

„Фестивалът на Рифкин“ е и може би най-неласкавият сред филмите на Алън портрет на днешния филмов свят отвътре – раздути функции на посредниците във филмовата индустрия за сметка на артистите, повърхностни разговори и взаимоотношения, чието значение се измерва в пазарни стойности. Диалогът, в който съпругата на Морт признава за аферата си с френския режисьор и слага край на брака им със замах, напомня рекапитулация на сделка, оказала се непечеливша. Свят, в който на човек с отслабнало либидо и стопило се с годините желание за себепромотиране не му остава друго, освен да се оттегли в покоите си и да сънува доброто старо кино.