Наоми Кавасе влиза в интертекстуален диалог със самата себе си в тазгодишния ѝ опит да проследи "теософските" пътеки, по които любовта, болката и загубата водят своите тихи послушници и мистериозни жреци. “Видение” доразвива най-вече темите, които японката проблематизира през 2017 г. в предишния си филм “Сияние”. Кавасе отново медитира над сложните взаимоотношения между човешкия поглед, хоризонта на неговите възможности и невидимия свят, неизменно екзистиращ отвъд. Последният камерата ѝ се опитва да открие и улови в горите и планините на родния ѝ регион Нара (като кинематографията напомня хипнотичния, протяжен подход на някой като Шарунас Бартас). Там в сложния ритъм, който животът следва диво и сляпо, носен от вятъра, изгубен някъде сред короните на дърветата, Кавасе намира точката, в която вечността събира всички линии на битието. За японката единствено този вечно убягващ център осмисля иначе безнадеждните опити на хората да излязат от кожата си и да постигнат себе си чрез връзката си със своя ближен. В “Сияние” любовта (между ослепяващ фотограф и младо момиче) изпълнява функцията на гореописания метафизичен топос, където героите на режисьорката най-накрая могат да говорят и мълчат на общ език. “Видение” обаче е и по-песимистичен, и (за моя изненада) по-езотеричен. Симпатичната мелодраматичност, с която Кавасе се опита в “Сияние" да отреди на любовта екзистенциално превъзходство над всичко останало в живота, в най-новата ѝ творба е заменена с клинично хладна нюейджърска логика, основаваща се на тайни знаци и псевдонаучни калкулации.

Въз основа на горепосоченото се разгръща и сюжетът - потайната френска писателка, Жан (Жулиет Бинош), отива да търси в горите на Нара легендарната билка “видение”, която веднъж на 997 години се появява и има способността да спаси човек от всяко страдание. Мистичното растение се оказва разбира се гъба (най-вероятно халюциногенна, каквато се е използвала в различни религиозни култове), а цифрата 997 е просто число, притежаващо езотерично значение, за което Жан неколкократно намеква. С това далеч не се изчерпват "гностическите" алюзии, които са така анемични и "загадъчни", че в даден момент става трудно да не позволиш на окултния реквизит да те разфокусира поне малко от художествените претенции на филма.

Изглежда сякаш Кавасе протяжно и напоително медитира върху абстрактната идея за един своеобразен наближаващ еволюционен и духовен скок, който човечеството ще извърши. Въпросните медитации и "духовни упражнения" дефилират на екрана под формата на върволица от накъсани, загадъчни послания, които може би само "посветените" биха намерили за кохерентни. По този начин втората половина на филма рязко девалвира и наративът на моменти тотално се плъзга по ръба на "умопостижимото". Дори при пълна концентрация, зрителят може лесно да се изгуби в лабиринта от мистични намеци и смисли, и да не схване сложните драматургични ходове на Кавасе, които осцилират бясно и аутистично между миналото и настоящето (като двете дори в даден момент се сливат). Така след като Жан отсяда в гората при един самотен японец, Сатоши, и започва връзка с него, се оказва, че трябва да се върне за малко във Франция.

2

До този момент филмът запазва самообладание и успява да удържа сложната си (ирационална) логика, но след като Бинош (основният персонаж в него) изчезва, изведнъж се появява енигматичният Рин, който едва впоследствие се “разкрива” (без реплики, само посредством безумния монтаж), че е син на Жан, който тя ражда и изоставя в гората преди много години. За да стигне до това “шокиращо” заключение, зрителят трябва да допише сценария в главата си и да прости творческата волност на Кавасе, която прави задачата му още по-трудна. Проблемът е, че Японката не позволява на нито един от своите образи експлицитно да отрази "на глас" случващото се на екрана. Целта ѝ явно е фабулата да бъде "дешифрирана" и преглътната по същия начин, по който и хаотичния, езотеричен миш-маш. Кавасе обаче ревниво пази херменевтичния ключ към кинотворбата си и вместо да "въоръжи" с малко повече и по-ясни реплики героите си, тя решава да обърне още по-голямо внимание на природната картина, която колкото и майсторски да е заснета, не е в състояние да компенсира всички "дефицити" на филма. Затова накрая, колкото и дълбоки, фини и впечатляващи да са интуициите, които подобно екстатично “видение” се опитва да яви, публиката остава в преддверието на храма, където непосветените могат или да останат, или мълчаливо да се разотидат.