Въпреки че е неособено популярен за режисьор с толкова богата филмография, Бенце Флигауф за пореден път доказва, че е един от най-ярките и дръзки автори в съвременното европейско кино. Проектите на унгареца винаги се открояват на общия фон с експерименталната си кинематография, мрачна атмосфера и психологическа наситеност, като вероятно онова, което му е попречило да си спечели по-голяма публика, е натрапчивото му желание да изследва твърде щекотливи (или направо „неприемливи“) теми като инцеста, лудостта и насилието. Така например англоезичният дебют на Флигауф е за жена, която решава да роди клонинг на мъртвия си любовник, като подобни „едипови ситуации“ се появяват и  във филми като „Гора“, „Дилър“ и „Лили Лейн“ (макар и в много по-смекчен вариант). По всичко личи, че като оставим настрана амбивалентната му фасцинация от инцеста, унгарецът е по-скоро ангажиран с проблема какво обуславя и мотивира човешката психика. Все пак пълнометражният дебют на режисьора „Има ли живот преди смъртта“ (2002) е документален филм, посветен на работата и личността на Андрю Фелдмар, който е сред най-изтъкнатите ученици на култовия терапевт, екзистенциалист и антипсихиатър Роналд Лейнг. С други думи, още с първите си стъпки в света на киното Флигауф поставя ребром проблема за душата, настоявайки, че последната е твърде парадоксална, енигматична и ефимерна територия, че да бъде редуцирана до обект, който психолозите са в състояние да изследват на чисто рационална основа.

В общи линии това е концептуалното ядро и на новия проект на унгарския режисьор – „Джими Ягуар“, който е в официалната селекция (и съответно в надпреварата за Кристалния глобус) на тазгодишния фестивал в Карлови Вари. Въпреки че с този филм Флигауф на практика се завръща към интелектуалните си корени (дори самият Фелдмар се появява за малко на екрана), като структура продукцията се отличава значително от досегашните му кинематографични опити, доколкото е построена като документална фикция, проследяваща живота на група ексцентрични хора, попаднали в мистериозна секта. Във въпросния култ се почита постмодернияй демон Джими Ягуар, който става известен в интернет пространството, след като двама мъже, поет и автомонтьор, предполагаемо обладани от него, отвличат сръбски военен престъпник, укриващ се в Унгария двайсет години след края на войната в Босна и Херцеговина. Тъй като никой не е в състояние да обясни как похитителите са разкрили тайната идентичност на сърбина, сугестивните им твърдения, че са били направлявани от отмъстителен дух, убеждават стотици хора онлайн (най-вече маргинали и особняци) да посветят живота си на „Ягу“ (както за по-кратко го наричат). Това предполага най-вече да са готови да служат на демона, когато отново дойде време някой престъпник, спокойно битуващ извън рамките на закона, да бъде разкрит и наказан.

Така и не става ясно дали бесът е истински, или е само претекст, който позволява на последователите на Ягу да обърнат гръб на системата и да вземат правосъдието в собствените си ръце. Същевременно Флигауф ни показва, че когато става дума за човешки същества, няма особено значение дали нещо е реалност, или не. Ако достатъчно хора вярват в него до такава степен, че са готови да загърбят всичко, което са познавали, за да трансформират начина си на живот, то тогава кои сме ние да ги съдим и да спорим дали са шизофреници, или светци? Поне така разсъждава Фелдмар, който хладнокръвно отсича пред фикционалната документалистка зад камерата, че не бива да очакваме отговори и диагнози от него, защото на този свят никой нищо не знае със сигурност. Който твърди обратното, или лъже, или е наистина луд. Не се знае и няма и как да се разбере. 

Така в крайна сметка става ясно единствено, че сме ходещи енигми или по-точно – че истината за човешката природа е неприкосновено тайнство, в което хората участват пълноценно само когато са заедно в делюзиите си. Макар че подобно послание звучи донякъде нихилистично, абсурдно (и може би малко плашещо), трябва да се има предвид, че „Джими Ягуар“ е вероятно най-жизнеутвърждаващият проект в иначе радикално мрачната филмография на Флигауф. Не само че накрая получаваме своеобразен „хепиенд“, в който сектата успешно отмъщава на още един престъпник (и то без да го нарани), но и филмът някак съумява да създаде усещането, че не друго, а именно лудостта ще спаси света. Но само ако хората се обичат достатъчно, че да полудеят заедно.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.