На 29 март 2019-а, малко преди да навърши 91 години, ни напусна една от най-оригиналните, ясномислещите и сърдечните личности в световното кино – Аниес Варда. Месец преди това тя взе „Камерата на Берлиналето“ за цялостния си принос към филмовата култура и благодари, както винаги без суета: „Предполагам, че я получавам, защото не се предавам и се боря със стария си лек мързел, с егоизма...“ На тазгодишното Берлинале тя представи и най-новия си филм, който се оказа последен – своеобразната професионална автобиография „Варда според Аниес“. Сетне си тръгна елегантно, дискретно – както Дейвид Боуи в началото на 2016-а: един албум за сбогуване и спокойно прекрачване във вечността.
Говорили сме вече за кинописа ѝ, но понеже казаното за нея никога не е достатъчно, а и „Варда според Аниес“ участваше в „Хоризонти“, раздела за „най-забележителното съвременно кино“ на фестивала в Карлови Вари, ще се възползваме да добавим още няколко думи. Филмът е двучасова лекция, която обхожда не съвсем хронологично някои от ключовите занимания и възгледи на авторката през последните шест десетилетия: киното, фотографията, феминизма, любимия приятел и съпруг Жак Деми, приключенията в новото поприще на музеен визуален артист и още много. Идеята е – фрагментарно и неправолинейно, както е типично за Варда – да вникнем в нейната „Света Троица“: „вдъхновение“ (защо и как се прави кино), „съзидание“ (вложеният труд), „споделяне“ (с публиката). Нито секунда с Аниес не е загубена, все едно за какво говори, и няма начин да си тръгнем недокоснати от този филм: мъдростта ѝ се простира далеч отвъд професията. Цялото е структурирано като мозайка от стари и нови кинооткъси, снимки и интервюта от, със и за Аниес, рамкирани в стройна беседа от нейния глас – зад кадър или отправен директно от театрална сцена към младежката аудитория насреща ѝ. Просто, ясно, работещо.
Забавно е как, докато обсъжда собствената си работа, Варда най-често изрежда непокорствата си спрямо общоприетите начини: не с гръмката претенция на авангард и с мириса на революция, а шеговити и наистина ефикасни. Когато снима документалната късометражка „Чичо Янко“ (за роднина, случайно открит в далечен Сан Франсиско) Аниес слага край на своята нерешителност кой от дублите с „първата“ им среща да включи... като включва всичките и така умножава радостта неколкократно. Когато попада на една фраза от Маркс/Енгелс, според която „в съвременното семейство мъжът е буржоазията, жената – пролетариатът“, отговаря с песен в „Едната пее, а другата – не“ (и не само: непременно вижте късия кинопамфлет „Жените отговарят“ – 8 минути във Франция от 70-те, които са плашещо актуални у нас в момента). Когато забелязва, че единствените истории за бунтари, които откриват себе си на път (само с раница и време, без план и джобни), са за мъже, прави „Без покрив и закон“, в който превръща 17-годишната още Сандрин Бонер в трагична икона на „свободния мръсен“ живот. Когато – в също документалния и автобиографичен „Плажовете на Аниес“ – осъзнава, че епизодът с улица „Дагер“, където живее открай време, не се вписва в общата схема, защото в Париж няма плажове... организира pop-up плаж пред вратата си („отвориш ли човека, ще намериш вътре пейзаж, отвориш ли мен – плаж“). Когато котката Згугу умира, решава да ѝ направи весел гроб, който после някак се превръща в галериен експонат... Когато в последния си филм усеща предвестие за монотонност, на екрана изведнъж се появяват пясъчна ивица, гърбът на Аниес, седнала на режисьорския си стол и няколко хлапета, които забиват наоколо картонени чайки („реших да поканя деца и птици“).
Докато всичко това се вижда и разбира във „Варда според Аниес“, и неочаквани други неща стават по-понятни – различни за всекиго, защото повествованията на тази жена са терапевтични, отключващи. Автообзорът минава, разбира се, и през „Клео от пет до седем“ (времето е всъщност час и половина – не до седем, отбелязва авторката, а до шест и половина, като точно по средата перспективата се сменя и Клео от обект на наблюдение за другите се превръща в наблюдател), „Дагеротипи“ (портрет на собствената ѝ улица магазинче по магазинче и лице по лице – „нищо не е банално, когато снимаш с емпатия и любов“), „летният“ ѝ филм за любов и невярност „Щастие“ („като праскова с червей“), двата провала „Лъвска любов“ (с трима от „най-гривестите и хипарливи типажи от Холивуд през 60-те“) и „Сто и едната нощ на Симон Синема“ (с куп нестиковани звезди в ролите и Робърт Де Ниро, който говори на френски, пада от лодка и в цялата тази непривичност показва възхитителна професионална етика). Може би най-трогателната спирка е тази за правенето на „Жако от Нант“ в последните месеци от живота на скъпия ѝ Жак Деми (1931–1990) – „обичах го и исках да съм близо до него, а това в киното означава свръхблизки планове‘...
Няма и помен от мързел и егоизъм в работата на Аниес Варда. Значи вярно се е борила успешно. Има нещо много дзен в този толкова личен, добит по обиколни пътечки успех: голяма част от него се дължи на смелостта ѝ да не преследва неотклонно своите цели и на живия ѝ интерес към всичко, което остава извън кадъра. Ако някой е гледал филмите ѝ, за него „Варда според Аниес“ ще е стегнат, занимателен преговор с малки свежи добавки – като да разглеждаш снимки от любима екскурзия с хората, с които си ходил на нея. Който пък чува за първи път за Варда, извадил е късмет – това е идеалната отправна точка за едно запознанство, което сега има шанс да се разгърне по-осъзнато и подредено. „Не набавям идеите си с четене на психология или на философия – казва Аниес Варда на едно място, а се опитвам да бъда близо до онова, което се случва, и да почувствам напрежението“. Малка като птиче, с двуцветна прическа на „паничка“, засмяна, без да е присмехулна, истински съпричастна и любознателна, способна да види необикновеното под всяка обикновеност, смайващо енергична и винаги петимна да общува – такава я запомняме след „Варда според Аниес“. Не е случайно и е твърде показателно как, след премиерата в Берлин и преди смъртта ѝ, повечето коментатори сметнаха за нужно да подчертаят в рецензиите си, че не вярват това да е последният ѝ филм.
