Белези, по които може да се съди, че „Мегалополис“ е филм: предшестван е от плакат и трейлър, прожектира се пред публика, на екрана изкарва съзвездие от прочути американски актьори – Адам Драйвър, Обри Плаза, Шая Лабъф, Джон Войт, малко Дъстин Хофман и малко Морфей, пардон, Лорънс Фишбърн. Белези, по които може да се съди, че е на Франсис Форд Копола: само един (освен че се опитва да е епичен) – по цялата верига от първото „да“ на хората от екипа му до поканата за премиера в Кан никой не е дръзнал да му откаже.

Действието се развива в бъдещето, с тържествен глас зад кадър. Мястото е някакъв футуристично-архивен Ню Йорк, който иска да е от „Блейд рънър“ или от комикс за супергерои. Тъй като САЩ според автора е съвременната Римска империя, градът държава се казва Ню Роум, а на персонажите са налепени имена от уроците по латински. Главният герой е Катилина (Драйвър), архитект мечтател, който умее да спира времето и е награден с „Нобел“ за мегалона, материал, с който може да се построи всичко завинаги, а и да се възстановят всякакви работи, включително хора, както ще се разбере в хода на събитията. Жанрът е заявен като fable, което обикновено се превежда като „басня“, но тук е по-скоро „иносказание“ или „притча“ (думам ти, Римска империйо, сещай се, Америко).

Катилина е решил да построи радикално нов град (ще го видим в края: прилича на голямо искрящо дърво – там хората са щастливи и се возят на подвижни пътечки) и е в стара вражда с кмета на града Цицерон – първият вярва в утопията, вторият вярва в битката за всекидневната еволюция. Катилина има бивша съпруга, починала (или не?) при неизяснени обстоятелства (или не?), и любовница (лъстива репортерка), а Цицерон – дъщеря Юлия (много хубава, но уж и умна) и съпруга, която танцува ча-ча (или куикстеп?). Юлия и Катилина се виждат случайно, страшно се влюбват и си правят бебе. Репортерката се докача, съблазнява богаташа Крас и се омъжва за него. Синът на Крас Клодион е влюбен в Юлия и се опитва да я впечатли, отнеме и забрави по ред начини, по които е сигурно, че няма да стане. На заден фон, за украса, на хергелета преминават полуголи женички и разгневени народни тълпи. Каузалност преобладаващо отсъства, но се споменава струнната теория.

Във „филма“ са набъкани: минимум един бретон от класически пеплум (вж. Драйвър); съветски сателит, който всеки момент ще падне на Земята; цирк; модна певица-девица на име Веста; много злато и новобогаташки интериори; компромати; имитатор на Елвис, фотоапарати с магнезиева светкавица; живо включване (по някое време от прожекцията мъж изнася микрофон на сцената пред екрана и в уж пряка връзка с Катилина задава въпроси и получава отговори)... Плюс обилно цитиране и рецитиране на кого ли не: Шекспир, Марк Аврелий, Петрарка, Русо. И огромни количества мерзка музика, предвидена да вдига емоционалния градус, ако емоция въобще възникне. „Не позволявай сега да унищожи завинаги!“ – хвърчат афоризми. „Животът ни е такъв, какъвто го направят мислите ни...“ И тук-таме по някоя хубава фраза без контекст, която се задушава в цялото: „Човешкият род в крайна сметка ще умре от цивилизация“ (Ралф Уолдо Емерсън).

Играта на почти всички е неубедена, като в горния край на ска̀лата на ангажираността със ставащото е Обри Плаза, която измъква максимума от персонажа си, алчната репортерка, а в долния е Шая Лабъф, който едва бута своя нелеп, неинтересен, ненужен Клодион. В някоя вселена от всичко това е можело и да стане нещо поне гледаемо (ако не смислено), но в тази – след мъчителните два часа и двайсет минути наедно с едва щрихираните действащи лица, ронещи насилени реплики – то беше изпратено със смесица от ръкопляскания и дюдюкане.

Каза се, че проектът на Копола е съзрявал (или ферментирал?) поне четири десетилетия и че е стъпил на стотици страници подготвителни бележки и 120 милиона долара от личния му джоб. Разкри се, че снимачният процес на „Мегалополис“ е бил хаотичен. Направиха се множество игри на думи, започващи с „мега-“, за да се обясни какво фиаско е... Намирам за неточно и някак подло предположението, че филмът е лош заради възрастта на автора си. Моята хипотеза е, че многото пари създават илюзия за всесилие, а то подхлъзва на всеки завой. И че повечето големи фестивали имат затруднения с отхвърлянето на старите си познайници.

В официалната подборка тази година се появиха и други приземяващи я заглавия, чието наличие явно се дължеше не на качествата им, а на името зад тях: неприлично слабият „Марчело мио“ на Кристоф Оноре с Киара, дъщерята на Марчело Мастрояни, която играе себе си (един ден започва да се държи като Марчело и да се щура из Париж, облечена като него, за смут на майка си Катрин Деньов), новото и най-несъстоятелно съчинение на Паоло Сорентино (практически абониран за Кан), бездушният и ужасяващо изигран „Саваните“ на Дейвид Кроненбърг, кичозната анимация „Най-ценният товар“, режисирана от Мишел Азанависюс (сантименталната музика като съпровод на гледки от Холокоста е престъпление). Имаше и други роднинства, буквални. В основния конкурс се състезаваше Йоргос Лантимос с патологичния „Видове нежност“, а в „Особен поглед“ като режисьорка дебютира съпругата му Ариан Лабед. „Златна камера“ спечели друг участник в „Особен поглед“, също дебютант – Халфдан Улман Тьондел, внук на Лив Улман и Ингмар Бергман. Едва ли наградите се раздават „с връзки“, но колко режисьори с непозната в „средите“ фамилия получават шанс за премиера в Кан (и за финансиране, и за по-широко отразяване в печата)?

На закриването на фестивала Копола връчи почетна „Златна палма“ на отколешния си съмишленик и приятел Джордж Лукас. Ден по-рано Лукас се срещна с почитатели във Фестивалния дворец и разказа за началото на „Междузвездни войни“: „Той е за 12-годишни деца и винаги е бил мислен така. Тогава беше Виетнам – много момчета получаваха призовки и се връщаха в ковчези, а аз си казах: искам да снимам филм за хлапета в пубертета, който да ги накара да си зададат определени въпроси...“. В „Междузвездни войни“, спомена Лукас, са рециклирани куп идеи, които е имал за „Апокалипсис сега“ – защото отначало е щял да го режисира именно той. „После обаче го пое Франсис и го направи изключително сериозен – той обожаваше „Сърцето на мрака“ и каза: същото е! Затова и го промени. А аз си го представях като „Доктор Стрейнджлав“, сатиричен и смешен...“ Може би освен излишъка на средства и на самочувствие в „Мегалополис“ вредно е подействала и върховната сериозност на Франсис?

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”