Мъжките на токачката, африканска птица, която се отглежда от векове и в Европа, се отличават от женските, както твърди един фермерски сайт, по държанието си „като крале – те величествено стъпват по земята, повдигайки опашката и главата си, докато женските са много по-скромни, ходят с наведени глави...“. В „Как се става токачка“ на отрасналата в Уелс Рунгано Ниони, която се връща в родната си Замбия за своя елегантно построен разказ за разрушителни тъги под пъстри фасади, нещата започват някъде оттам. От поредната традиция, която учи едни на послушание, а други на безнаказаност.

Ако седиш достатъчно дълго край реката – гласи крилатата фраза, приписвана на куп древни китайци, – рано или късно ще видиш трупа на врага си да плува по нея. Само дето фразата не отчита ужаса на цял личен живот, пропилян във взиране откъм брега. Реката за главната героиня Шула (името едва ли случайно е същото като на момиченцето от силния дебют на Ниони „Аз не съм вещица“) се оказва едно среднощно шосе, на което, докато се връща от костюмирано парти, тя заварва трупа на чичо си Фред. Странната ѝ реакция пред тази находка и още по-странната реакция на братовчедка ѝ Нсанса, която не след дълго също пристига в приповдигнато настроение, секват първоначалното ни съчувствие. А последващите открития го обръщат в неприязън към чичото. Излиза, че всяка млада жена от семейството е пострадала от него и продължава да изживява горчивината от това години по-късно. Излиза, че Бупе, една от най-малките братовчедки на Шула (непроницаема Сюзън Чарди) и Нсанса (искряща Елизабет Чизела), се е опитала да се самоубие заради същия този Фред. Излиза, че останалите много повече ги е страх от „какво ще кажат хората“, отколкото от серийно причиняваната от „своя“ човек мъка.

На погребението, на което Шула, модерна жена, гледаща на традициите със смесица от носталгия и неудобство, е принудена от малък гневен комитет от лели да се яви и да се държи прилично, ненавистта на жените от фамилията най-неочаквано се излива върху вдовицата на Фред – все още момиченце с шест дребни дечица. Не му е готвила добре и достатъчно, видите ли, не го е опазила. Една от покъртителните сцени е семейният съд над нея. „Все се говори за патриархата – каза Ниони в едно интервю, – но при нас [бемба] хем е матриархат, хем е същата гадост... Мисля си, че съм като антрополог спрямо собствената си култура, винаги гледам отвън навътре... Виждам красотата ѝ, но и обратната ѝ страна.“

Филмът е преобладаващо женски – мъжете, ако въобще се появят, седят и чакат да им се сервира или обещават без намерение да изпълняват. И в Замбия както навсякъде театърът на обичаите взема невинни жертви. Историята се разгръща като нервен сън – нещо, за което допринася и работата на колумбийския оператор Давид Гайего („Прегръдката на змията“, „Прелетни птици“). Музиката е един път: от парчетата по радиото до груповата песен в килера – скривалището на Шула и Нсанса по време на неколкодневния ритуал около погребението, което лелите им превземат с щурм и в което, сякаш извън времето и пространството, им сервират фатализма си по различен начин: обичаме ви, бихме направили всичко, за да не ви се случват лоши неща, но и ние страдаме... и каквото било – било.

Токачката е птица, която се слави с това, че когато наближи опасност, вдига шум. По този начин, все едно дали е домашна или дива, тя помага на животните наблизо да се спасят. На финала Шула, която дотук е посрещала събитията с неохотно съгласие, опити за измъкване и тъжни срещи наум с детето, което е била, неочаквано става шумна. И така отваря врата за надеждата.

Ниони е учила икономика, има магистърска степен по актьорско майсторство, но да режисира, се е учила сама. Казва, че за първи път е осъзнала силата на киното, когато покрай „Пианистката“ на Ханеке се е почувствала като героинята на Изабел Юпер: бяла, буржоазна и фрустрирана. „Как се става токачка“ е първият филм от Замбия в официалната подборка на Кан („Петнайсетдневка на режисьорите“, където през 2017 г. се състоя премиерата на „Аз не съм вещица“, също от/за Замбия, е независима успоредна програма, така че не се брои). Той беше включен в „Особен поглед“, раздела, създаден през 1978 г. от Жил Жакоб за открояване на произведенията на автори в по-ранни фази на творческия си път и известен понастоящем като по-експерименталното лице на фестивала.

През 2024 г. в „Особен поглед“ се състезаваха 18 заглавия, 8 от които – дебютни. В този конкурс с отделно жури, председателствано от Ксавие Долан, наградата за режисура ex aequo получиха Рунгано Ниони за „Как се става токачка“ и живеещият в Щатите италианец Роберто Минервини за „Обречените“ (муден и пустоват опит да се „деконструират клишетата от военните филми: героизъм, добри срещу лоши, хипермъжественост“ – докато го гледах, все си мислех за „Първата крава“ и колко по-безпощадно и успешно, хем наглед без усилие, онази история развенчаваше същото). Истината е, че „Токачката“ на Ниони щеше да стои разкошно в основния конкурс на мястото на поне половината от селектираните в него.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”