Аки Каурисмаки е от тези автори, за които без съмнение се отнася христоматийната реплика на Жан Реноар, че режисьорите цял живот правят (и пресъздават) само един и същи филм. Аскетичен и разпознаваем – почеркът на тази икона на финското кино е също подчертано носталгичен, чаровно интровертен и забавен, но по изключително отсечен и сух начин, който е почти неподражаем извън контекста на скандинавския север, където подобно „меланхолично“ чувство за хумор напоително присъства например и в продукциите на шведа Рой Андершон. Героите на режисьора – маргинали, особняци, неудачници – най-често скитат из пустеещите улици на един решен в убити и мрачни цветове Хелзинки, който сякаш е застинал във времето, някъде около края на 60-те. Очевидно въпросният унизителен и противоречив период от националната история на северната страна, известен като „финландизация“, дълбоко вълнува Каурисмаки (който тогава е бил дете), защото във филмографията си той непрекъснато се връща по един или друг начин към него.

Същевременно, макар че героите на режисьора са преимуществено от работническата класа, носталгията му никога не е опоетизирарала финландския вариант на скандинавския социализъм, а по-скоро онези моменти, в които тогавашната западна култура контрабандно е прониквала в родината му и донякъде е „саботирала“ безцветната студенина на фактически авторитарния локален бит. Затова и пролетариите на Каурисмаки емулират рок звезди като Елвис Пресли – носят кожени якета, зализват си с гел косата назад и непрекъснато пушат и пият в най-близкия бар, където от джукбокса се чуват само местни рок групи като Leningrad cowboys, Badding Rockers и Geronimo! (като спорадично се пуска и по някое регионално естрадно парче, разчустващо обрулените от живота работници). Освен всичко останало финландецът показва своите любими „надничари” без грам патос и сълзливост, за разлика от други „леви режисьори“ като Кен Лоуч. Заради това обаче той би могъл да бъде обвинен в фетишизация и естетизация на бедността, но дори да има такъв момент, той се дължи на факта, че филмите му са винаги „авторски“ и лишени от всякакви пропагандно-користни цели.

Каурисмаки сякаш основно го влече да улавя (и филтрира от излишни емоции) своеобразните междуличностни отношения, които окаяни и непрекъснато мачкани от обстоятелствата хора успяват да изградят помежду си напук на всичко. „Сухи листа“, последното, представено на тазгодишния фестивал в Кан, попълнение в концентрирано „еднообразната“ му филмография, представлява именно подобен непретенциозен и (не)очаквано жизнеутвърждаващ опит да се разкаже семпло, но проникновено любовната история на строителния работник Холапа и касиерката Анса (след като последната е уволнена и се захваща с тежък физически труд). В петък вечер те се запознават в караоке бар, където до края на филма, като в хибриден мюзикъл, звучи всичко – от рок и естрада, до нюуейв и Шуберт. Двамата се влюбват от пръв поглед, но Холапа е алкохолик, а Анса има баща и брат, които са станали някога жертви на същия порок. От самото начало е очевидно, че горепосоченото препятствие, като всички подобни перипетии в кинотворбите на Каурисмаки, ще бъде внезапно и комично лесно преодоляно (заедно с множество други), но това изобщо няма значение – филмът не спира да е трогателен и вълнуващ, въпреки че „хепиендът“ се вижда още от стартовата линия. Точно в това е есенцията на неизразимата магия на историите на финландския класик.

Единственото нещо, изпъкващо като „ново“ в обичайния свят на Каурисмаки, е опитът му да се ангажира с политическото настояще на Европа и косвено да проблематизира войната в Украйна (както през 2011 г. засегна бежанската криза с „Хавър“). На няколко пъти от антикварното радио на Анса се чуват новини за обсадата на Мариупол, но заради носталгичния, ретро десен на кадрите, зрителят би могъл лесно да се обърка и да реши, че действието се развива в далечната 1968-а и медиите съобщават за нахлуването на съветските танкове в Прага. Посланието на режисьора е красноречиво и ясно – изглежда, нищо не се е променило и животът на Стария континент продължава да тъпче на място, от едната страна притиснат от травматичното си минало, а от другата – от едно бъдеще, което отказва да настъпи. С киноразказа за драматичната, но щастлива връзка на Холапа и Анса обаче Каурисмаки ни показва със здравословна доза концептуална отстраненост и апофатичен нихилизъм, че дори вече да не сме в състояние да променим този свят, стигнал и заседнал на края на историята, то поне можем да се обичаме и надяваме, че някой ден тази любов ще ни преобрази.