Несъмнено един от най-трепетно чаканите филми в Кан беше най-новото попълнение във филмографията на корейския режисьор Парк Чан-уук. Утвърденият автор на съвременни класики от типа на Oldboy (2003), „Жажда“ (2009) и „Слугинята“ (2016) безотказно съумява да предаде на публиката си наелектризиращото чувство, подхождащо на блокбастърите, съчетано обаче с финеса на изискана кинематография. „Решение да напуснеш“, чиято премиера се състоя като част от конкурсната програма на фестивала и спечели наградата за най-добър режисьор, потвърждава тази тенденция.

Филмът може да бъде описан като елегантен неоноар и дори липсата на изчерпателност не би успяла да отнеме удоволствието от този спектакъл на чувствата. В продължение на два часа сюжетът разгръща своята многопластовост чрез динамичните отношения на детектива Хе-джун (Парк Хе-ил) и вдовицата на загинал при мистериозни обстоятелства мъж - Сео-ре (Тан Уей). Всичко започва с изненадващ изблик на насилие (убийство) в иначе спокойния малък град и драматичното развитие предоставя множество преврати и лъжливи развръзки, както подобава на подобен тип трилър. Сценарият е дело на дългогодишното творческо дуо, съставено от режисьора и Чон Со-Кьон, чийто безусловен усет за динамизиращи сюжета механизми превръща иначе сълзливата (казано с най-добри чувства) любовна история в задъхан спринт през различни по интензитета си емоционални полета.

Детайлите в сюжета са изпипани до съвършенство и едновременно с това достъпни за зрителя: както повторенията, така и съвпаденията носят удоволствения уют, типичен за детективските трилъри и моментите, в които всичко „се връзва“ (или по-точно развързва). Често тези детайлите са и характерологични, например китайският произход на Сео-ре и нейният излишно помпозен корейски, зает от историческите тв драми; склонността на метасюжети от въпросните сериали да се преповтарят и да намират място в наратива; специфичните техники за катерене и още много други. В сърцевината на „Решение да напуснеш“ обаче са скрити първични емоции и прилежащите им нагони: това е история за страст, предателство и любов, в която партньорите са заменими, но драмата винаги устоява.

Актьорската игра на Тан Уей е била предмет на десетки награди в Европа, Азия и Щатите, затова няма нищо изненадващо във факта, че филмът успява да надгради занимателните си качества, превръщайки се в трогваща със своята искреност мелодрама именно благодарение на главната си актриса. Нейната Сео-ре е непроницаема, нежна, но и опасна – тя е и злодеят, и любовният обект. Тъкмо тази ѝ двойственост приканва към дълбинен анализ на смесения жанр и помага на неизказаното да изпъкне за сметка на екшън сцените, които са повече от задоволителни. Сложността на този образ се разгръща и с помощта на формални техники като монтажа и операторската работа. В „Решение да напуснеш“ Парк си позволява впечатляващи перспективи, като например кадър от гледната точка на отвореното око на труп, с пропълзяващи по екрана мравки, или сцена, заснета „от“ дисплея на смартфон, благодарение на което кинообразът се превръща в поле за тайпинг и чат. Монтажните техники не само свързват времевите пластове на филма, но и отварят нови възможни светове, в които героите успяват да си кажат всичко, което им е отказано в „реалния“ свят. В този ред на мисли филмът придобива интертекстуален характер и дори прилича на роман, макар че сценарият няма връзка със съществуващи литературни текстове.

„Решение да напуснеш“ може би няма да остане в историята като шедьовъра на Парк Чан-уук, но определено представлява удоволствено допълнение във фен канона на корейския режисьор. Благодарение на деликатния си подход към сложните емоции като ревност и крехката любов, дебнеща във всяка изневяра, филмът успя да се отличи от множество други претенденти за “Златната палма”, но наградата за режисура по-скоро изглежда следствие от дългогодишната служба на Парк и отдадеността му към киното и иновативния авторски подход, съчетан с развлечения, смях и сълзи.