В една сцена от „Страхът изяжда душата“ на Фасбиндер Али и Еми седят в празно заведение на открито и се държат за ръцете. Той е мургав и говори развален немски, тя е бяла и доста по-възрастна от него. „Всички ни гледат“, казва той и камерата се обръща към група зяпачи, изправени недалеч с изопнати лица и отпуснати ръце, вперили очи в тях като зомбита, готови да нападнат. Али и Еми се обичат, но дори обстоятелството, че са женени, не пречи на другите да се отнасят към тях като към аномалия. Петдесет години по-късно в „Али и Ава“ на Клайо Барнард съчетанието тъмен мъж и бяла жена продължава да събира неодобрителни погледи, а фактът, че и този Али е по-млад, не помага. И все пак нещата са по-различни, доста по-мирни и възможни. Авторката казва, че е искала да си отговори на въпроса какво би станало, ако вземе мелодрамата като жанр и я приложи към социално-реалистичната версия на Брадфорд? „В Брадфорд има много доброта, щедрост и подкрепа и ми се прищя да ги видя едро обозначени на големия екран...“
Брадфорд е вторият по големина град в Западен Йоркшир след Лийдс и ако е известен с нещо в киното и извън него, то е с оскъдицата (в момента 22% от децата там битуват под линията на бедността) и с доста смесеното си население (20% от жителите му са с пакистански произход – най-високият процент във Великобритания). Безработицата и сложното общуване са други обичайни съставки на живота в Брадфорд, какъвто го знаем от екрана. Както и насилието. „Шамарите летят като шрапнели, лицата на майка и синове заприличват на теменужки“, каза преди години Геновева Димитрова за „Изтокът си е Изток“ на Деймиън О'Донъл, един от най-прочутите филми от и за града и типичните му проблеми... Цялата филмография на Барнард е съсредоточена в Брадфорд и всяко ново нейно пълнометражно начинание е дълбоко обвързано с предишното чрез видимо роднинство на темите и персонажите, актьорите (част натуршчици) и местата.
Дебютният филм на режисьорката беше чудатият и сърцераздирателен „Арбър“, който чрез техниката на вербатим театъра се фокусираше върху Лорейн Дънбар, тъмнокожата дъщеря на най-известната брадфордска драматуржка Андреа Дънбар и трагичната ѝ съдба насред бедност, расизъм, дрога, агресия и липса на хоризонти. (Надали е случайно, че в „Али и Ава“ самотната майка Ава точно като Андреа има три деца – две дъщери, една от които с тъмна кожа, и един син. Не е съвпадение и че редкият момент на безгрижие, когато Лорейн танцува върху покрива на една кола, се повтаря в периодичните неистови танци на Али върху неговата кола.) Вторият ѝ филм, „Себелюбивият великан“, черпеше вдъхновение от брадфордската масовка в първия и Шон Томас, едно от двете момчета, взети именно оттам за главна роля във „Великана“, сега се появява в „Али и Ава“ като свъсения син Колъм... Третият, предпоследен филм на Барнард, „Тъмна река“, е по книга, чието действие се развива във Франция, но на екрана е изместено край Брадфорд. Той е единственият слаб от четирите, и то защото бърка в онова, което в „Али и Ава“ е осмислено съвсем иначе: всички събития в „Тъмна река“ са безотрадни и катастрофални, отникъде не идва светлинка, нещата, животните и хората са навързани в безкраен хоровод от поробени тела, мрачни настроения и многократно доказана безизходица.
Нищо че животът може да бъде наистина отвратителен, той никога не е само това. И „Али и Ава“, представен в паралелната, несъстезателнап програма „Петнайсетдневка на режисьорите“ на последното издание на Кан, много успешно отчита и другите му измерения. Али (Адил Актар от „Четири лъва“) събира парите от апартаментите, които семейството му дава под наем, и се е отказал от мечтите за собствена професия. Ава (Клеър Ръшбрук) е вдовица, училищна помощник-възпитателка и макар да има златно сърце и добро образование, не е имала време за амбиции. Али живее със съпругата си, с която вече не са двойка, но и двамата мълчат пред родата с пакистански корени и традиционни разбирания. Ава живее със сина си, който вече има бебе, но още не е приключил с тийнейджърските си години и траура по бащата скинхед, на когото се е възхищавал. И Али, и Ава обожават да слушат музика, при все че вкусовете им се разминават. На пръв поглед нямат друго общо, но когато се заговарят, усещат, че този разговор не бива да спира. И действат по въпроса.
От английска драма за междурасова връзка в беден град зрителят всеки момент очаква някой да бъде завинаги прекършен физически или душевно. Не и в този филм. Когато говорим за любов, говорим за личности, и в „Али и Ава“ виждаме именно това: две зрели, добронамерени личности, които се докосват със съзнанието, емоциите и сетивата си. Които внимават в картинката, престрашават се, споделят и се смеят. Има много смях и здравословно отношение към човешката близост в направеното от Клайо Барнард. Благодарение на нацеления тон на разказа и фантастичната актьорска работа расата, възрастта, околните и травмите минават на заден план. Историята на тези двамата не изглежда като примирено събиране от самота или бунтовен акт против статуквото, а като съвсем ясно, валидно привличане между хубави, адекватни хора. „Али и Ава“ започва там, където героите му са по-скоро пасивни, макар и съществени части от своите общности, и завършва в момент, когато решават да основат и своята лична общност. Преходът между двете топли сърцето.
Повествователните изкуства често се занимават с невъзможностите – не със сблъсъка с препятствия, който създава драматичните ситуации, а директно с неизпълнимостта на плановете отвъд тези препятствия, с необратимостта и краха. Това се разглежда като дълбоко и се очаква по фестивалите. Накрая публиката мълчи смутена и си отбелязва наум поредното поражение на всичко, което се е надявала да оцелее. Как общуването с погрешните хора нанася непоправими щети (но няма начин да разберем хората преди щетите), как всеки от нас е сам докрая, как сбъднатите мечти разкриват прашната реалност зад миража, как добрите намерения водят в ада и никое добро не остава ненаказано – голяма част от всичко, което се разказва, е не толкова лошият ни опит, колкото страхът ни от несполука, далеч по-голям и всеобхватен от реалността. С „Али и Ава“, един несъвършен филм за двама несъвършени влюбени, Барнард е направила следващата крачка: отворила е очите си за болката, но не ги е затворила за щастието.