Присъствието на Наоми Кавасе в основната конкурсна програма тази година бе доста слабо усетено, въпреки нейния очевиден и всепризнат статут на ветеран – на първо място, в контекста на съвременното японско артхаус кино и на второ - в рамките на фестивала в Кан, където печели през 1997 г. „Златна камера“ (за „Судзаку“), а през 2007 г. и Голямата награда на журито (за „Гората на скръбта“). В известен смисъл, "непретенциозното" и медитативно кино, което е запазената марка на японката, не от вчера е притихнало в очакване да бъде оценено и съответно наградено със Златната палма. Последният път, когато приглушените й меланхолични филми, в които камерата кодира езика на една почти невидима метафизика, се доближиха до престижното отличие, беше през 2014 г. с лентата „Тихи води“, от която струеше една почти ренесансова увереност и чувствена зрялост.

Следващият и проект, обаче от всяка гледна точка изглеждаше като авторско отстъпление от фината, копринена структура на миналите й творби. Заради репутацията на Кавасе филмът й – „Ан“ (2015) все пак бе селектиран в категорията "Особен поглед", но сладникавият семеен сюжет по-скоро ограничаваше опциите за по-сериозния му прочит/анализ. Влизайки на прожекцията на „Сияние“, бях налегнат от неумолимото, неприятно усещане, че отново ще ми се наложи да стана разочарован свидетел на подобна сантиментална експлозия. За щастие това се оказа само отчасти вярно, въпреки че сюжетът предполагаше, че Кавасе може отново да разгърне новопридобитите си умения да снима до болка сладникави семейни филми.

Главната героиня Мисако е младо момиче с подчертан вкус към екзистенциални лутания, чиято работа е да прави „втория сценарий“ на филмите – записани аудио описания на всяка сцена от лентата, за да може и слепите поне отчасти да могат да се потопят в априори недостъпния за тях свят на киното. Докато се бори с тежката задача да създаде пътната карта на въпросната terra incognita, без да е незряща, тя се старае максимално да се постави на мястото на един слепец и се сближава с все още ослепяващия, бивш култов фотограф Накамори, който е част от екипа, проверяващ качеството на записите. Последният постоянно критикува Мисако за нейното неразбиране на проблема, който я вълнува. Описанията й или подценяват способността на „слепия зрител“ сам да конструира възприятията на собственият си емоционален свят, или надценяват неговите възможности да плува (без да се "изгуби в превода") по повърхността на морето от мрак, което ги поглъща, няколко минути преди края на въпросния филм. Тогава, от гледна точка на зрящия, тишината изпълва кадъра като по този начин настъпва катарзисът.

След като, малко по малко, започва да осъзнава собствената си некомпетентност, Мисако посвещава цялото си време и усилия на това да пресъздаде въпросния върхов момент в края на филма, по такъв начин, че да бъде усетен и разбран, и от слепите. По този начин Кавасе интерпретира и една от главните теми на филма – доколко е възможна емпатията и дали един "превод" (в случая от визуалния към писмения/речевия език) е способен да въведе/упъти „другия“ в личния ни микрокосмос. Японката, разбира се, дава крайно оптимистични отговори и на двата въпроса, и начинанието на Мисако в крайна сметка завършва с грандиозен успех. Именно тази математическа формула на "търсене-намиране", в рамките на която образите, само ако поискат нещо достатъчно силно, в крайна сметка го получават, изиграва лоша шега, по отношение на цялостната атмосфера на филма. За разлика от по-голямата част от останалата филмография на японката, като че ли в „Сияние“ липсва точно премълчаното и недоизказаното, което позволява разнообразни/интуитивни интерпретации на философските и художествени послания излъчвани харизматично от стила й.

Всичко в „Сияние“ е ясно разграфено и няма отделено почти никакво пространство за "интепретативни девиации" и разграничения от тясно сплетената квази-концептуална структура. В резултат на това филмът дори се сдобива с мото – „Нищо не е по-красиво от това, което изчезва пред очите ни“, което от един момент нататък започва трескаво, с и без повод, да бъде повтаряно, защото естествено играе ролята на херменевтичния ключ към света на слепеца. Зад този лъскав (и все едно взет от мотивационен плакат) лозунг стои образът на Накамори, който, "за щастие"  на Мисако, е на път да си изгуби зрението изцяло или с други думи - да преживее гореописания радикален естетически екстаз, за който Кавасе не спира да говори.

И тъй като младото момиче, разбира се, се влюбва в него, то получава невероятната възможност да срещне „слепецът“ пар екселанс на полето на любовта, преди и след настъпването на трагичната му съдба. В него хората нямат нужда от превод, за да се разберат – всичко е достъпно, непосредствено и автентично. Мисако, в известен смисъл, граби царството на любовта, за да разкрие тайната на това, как можеш да се превърнеш в мост между два свята. И в резултат на всичко това, случващото се във филма бива пласирано на учтивото и добронамерено зрителско внимание, като нещо крайно смислено, красиво и уместно, или поне в това би искала да ни убеди Кавасе, която се надявам наистина ще участва в битката за Златната палма, някоя друга година.