На въпроса как са решили да финансират филм, който се занимава с непопулярната тема за отношения между самотна майка и дъщеря (честно, колко филма с такава основна линия можете да изредите?), продуцентът на “История на нежността” Ян Дзин отговори, че причината да се заемат с проекта е сценарият, а не пазарната конвертируемост на темата. На въпроса дали целта ѝ е била да създаде феминистки или женски филм, сценаристката, режисьорка, монтажистка и и изпълнителка на главната роля Ян Минмин отвърна, че за нея просто си струва тези отношения да се опишат, без двете героини да се издигат на пиедестал. Тя показа незаинтересованост и дори неразбиране към термина феминизъм, демонстрирайки, че тук не става дума за вписване в течение, а за индивидуални човешки разкази, в които има всякакви моменти, и женски, и “антиженски”. Неглижирането на пазарното и политическото е силно осезаемо във филма на Ян Минмин, който от край до край се концентрира върху частното, особеното, непредставителното. Персонажите си позволяват да бъдат променливи, разтегливи и неуловими, вместо да бъдат подложени на концептуализиране.

Едно от важните послания на фестивала Берлинале е “50/50”, или стремежът в киносалоните да се чуват еднакъв брой мъжки и женски гласове. Интересен опит в тази посока е филмът “Наследничките” от тазгодишната състезателна програма, в който мъж се мерна само веднъж за няколко секунди, при това отдалече и не съвсем на фокус. Разбира се, важно е този въпрос да се постави, но гоненето на такава цел е хлъзгаво занимание, тъй като придава повече стойност на признака, отколкото на качеството. “Наследничките” например беше мъчително скучен, въпреки интересната си идея. Но не заради това подходих със занижени очаквания към прожекцията на “История на нежността” (което е превод на оригиналното китайско заглавие), показан в секцията “Панорама”, а по-скоро заради меките цветове и захарните усмивки в брошурата, които емпирично свързвам със сладникаво и повърхностно разказване. Тези мои очаквания обаче бяха разбити още след първите няколко минути, в които всичко във филма показа остри зъби.

Ръчната камера създава сурово документално усещане, засилено от преобладаващите свръхблизки планове, наложени и от тесните пространства, които героите обитават – стаички, автомобили, улички. Но това е комбинирано със силен усет за композиция и естетика на кадъра. Честите визуални емфази и изненадващи решения относно разположението и движението на камерата държат нащрек, поддържат разказа жив и неприспиващ. Резултатът изглежда логичен с оглед на това, че операторът Шън Сяомин е документалист, а режисьорката Ян Минмин е фотограф.

Двете главни героини са чепати, непримирими, весели, избухливи, загубени, мили, цинични, груби, отчаяни… изобщо пълната човешка гама в многоизмерен формат. Съответно отношенията между майката мъжемразка, която често натяква на дъщеря си, че свободата ѝ се дължи на нейния отказ от свобода, и дъщерята, която иска да бъде писател на свободна практика вместо съпруга или работничка, са разнообразно обтегнати, вариращи от приятелско вечерно излизане до истерични караници за лично благо, уважение, дълг…

Локациите често са тесни пространства, в които героите са едва ли не принудени да проявяват нежност един към друг, но и които неизбежно пораждат взаимно презрение. Интересна е и ролята на храната, която дава имената на трите части на филма. Диалозите, които постигат рядката комбинация между естественост и съдържателност, се осъществяват най-често на маса. Докато бълват думи от устата си, героите я тъпчат с всевъзможни храни, различни във всяка сцена: мляко, яйца, пъпеши, агнешки кокали, патешки език, разни буболечести неща… Сякаш яденето стои като противовес на безсилието, като казва тук сме, ядем, значи все пак сме живи.

Макар и на места да залита към мелодраматичното, а на други да прави излишни смислови повторения, пълнометражният дебют на Ян Минмин (след късия “Режисьорки” от 2012 г.) дава заявка за свеж индивидуален глас, който разказва и ще продължава да разказва от сърце.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”