Дай на Ким Ки-док да прескача граници и да създава екстремни ситуации, които подлагат на съмнение разбирането за човешкото. Бруталността във филмите му стряска и отблъсква, инстинктивно ще я наречем “нечовешка”, но крайното послание сякаш е точно обратното – че е съвсем присъщо човешка. Както казва Ким, “Човешката раса е оцеляла на хора, тоест като е яла хора, като ги е използвала за енергия отвъд морала и етиката, и ще продължава да го прави. Заснех този филм, за да спра да мразя хората.”

“Човек, пространство, време и човек” е препълнен с (не)човешки издевателства. Филмът, по подобие на “Пролет, лято, есен, зима… и пролет”, се случва изцяло в рамките на ограничено пространство, в случая – малък туристичеси кораб, в който назрява конфликт между тези, които смятат, че всички пътници имат равно право да получат наличните блага, и тези, които вярват в привилегиите, тоест в наличието на по-важни хора. Постепенно вторите вземат превес и на кораба бързо и естествено настава терор. Унижения, обиди, побои, изнасилвания, убийства, канибализъм се случват без никакви драматични емфази, естествено като вятър. “Колкото и да се опитвам да разбера човешките същества, включително себе си, само се обърквам заради невъзможността ми да проумея човешката жестокост. Така че оставих всяка симпатия настрани и премислих отново, за да намеря отговора в инстинктите и навиците на майката природа.” В тези инстинкти, излиза, няма нищо жестоко, тъжно или безсърдечно, те са просто естественият ред на нещата.

Амбицията на Ким Ки-док, заявена от самия него по време на дискусията след прожекцията в Берлин, е чрез миниобществото, сформирано от пътниците на кораба, да разкаже цялата човешка история, всичките ѝ конфликти и войни, били те древни или съвременни. Това звучи нескромно, но историята, с множеството си образи, умело поставени в най-разнообразни символни ситуации, действително дава благодатна почва за алегорични интерпретации. Високопоставен политик и неговият син, японска и корейска двойка туристи, група млади хулигани и банда безцеремонни гангстери, проститутки и екипажът на кораба – взаимодействията между всички тях действително отправят коментари в няколко посоки за човешката природа и общностното съществуване въобще. Виждаме например как се изграждат отношения на власт и подчинение, колко лесно властта приема услугите на банда гангстери, за да засили властта си, колко безпомощен може да е мирът (представен като надчовешко постижение) срещу насилието (представено като присъщо човешко свойство), как властта манипулира подчинените си и прави необходимото те завинаги да са слаби и зависими и да се намират в по-неизгодна позиция, колко лесно решение е убийството, когато става дума за запазването на статута, как се раждат бунтовете и революциите, какво остава от човешкия характер в ситуация, в която закони не съществуват или оцеляването е под въпрос… По време на дискусията Ким Ки-док заяви, че специално в този филм не си е поставял за цел да вкарва религиозни мотиви, макар и да не е против забелязването им. Всъщност трудно е те да не бъдат забелязани, особено с неколкократното споменаване на думата бог, но най-вече заради образа на стареца, който е единственият главен герой, който не яде, не се сношава, не говори, и единственият, който създава, а не руши, който ражда, а не убива. Това типично християнско противопоставяне между телесните инстинкти и съзидателния стремеж, между тялото и духа, е доминантно в немалко от ситуациите във филма.

Сцена след сцена, бруталност след бруталност, смърт след смърт, Ким Ки-док прокарва идеята си, че “животът се състои в това да раняваш и да те раняват”. Идеалният резултат от такова творчество чрез показването на свръхстрадание да се предизвика поне минимално състрадание. Крайната цел, както каза Ким в отговор на последния въпрос от дискусията, е да се постигне разбиране и прошка. “И аз също се надявам да бъда разбран и да ми бъде простено”.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”