Един от важните въпроси, които пълнометражният дебют на Божина Панайотова задава, макар и не директно, е дали всеки от нас не е носител на някаква вина, която не е осъзната като такава, и как можем да се справим, ако някой или нещо ни накара да я срещнем челно. Наранявал ли съм неумишлено? Възможно ли е собственото ми щастие да е пряк резултат от чуждо нещастие? Виновен ли съм, ако не съм разбрал и мислил за раната?

Мисията на Панайотова, родена през 1982 г. и живееща в Париж от 1990 г., е да се върне в България след 25-годишно отсъствие и да зададе тези въпроси. Идеята ѝ за документалния проект се ражда заради дисонанса между неутралната информация за комунистическия режим, която получава от родителите си, и множеството негативни практики в НРБ, за които научава впоследствие сама. Още от самото начало тя се изправя срещу два свята: в единия майка ѝ нито познава, нито е чувала за хора, които са били репресирани от комунистическата власт; в другия автомобилният ѝ инструктор е съвсем небрежно и категорично убеден, че двамата ѝ дядовци са били агенти на Държавна сигурност, щом единият е бил кинокритик, който е пътувал в чужбина, а другият е работил в министерството на търговията. Недоумението ѝ от съжителството на тези два свята може да изглежда наивно и невежо, но е споделено от голяма част от поколението ни, от мен включително. Не толкова споделено обаче е любопитството към разнищване на тези въпроси, по което Панайотова далеч изпреварва повечето от нас. Мисията ѝ, която в началото изглежда като временна сантиментална прищявка на млад човек с твърде много време, се оказва дръзко, задълбочено, безцеремонно изследване, което непрекъснато се надгражда.

Разказването на Божина Панайотова е умно в редица отношения и филмът ѝ е удоволствие за гледане не само заради това, което разказва, а и заради начина, по който разказва.

На първо място, тя не бърза да разкрие козовете си и ни кара да съпреживеем процеса на разследването заедно с нея. В някои моменти постройката на сцените, музиката и монтажът създават такова напрежение, че усещането е за детективски екшън, а не за документален филм.

На второ място, Панайотова подхожда със силен усет към динамиката на разказа. Монтажът е умел, като например минималистично изпуска части от случилото се, което се подразбира от останалото, и така филмът придобива бързина и наситеност и успява да покаже много повече информация за единица време. Историята е илюстрирана богато със сравнително къси и впечатляващо разнообразни кадри: на прескочи кобила си играят клипове от протестите срещу правителството на Орешарски, които авторката заварва при пристигането си, редки архивни кадри от преди 1989 г., снети разговори по скайп, аудио на телефонни обаждания, стари снимки, скрити записи с телефон, Панайотова дори е поискала записа от охранителната камера в Комисията по досиетата, след като там не ѝ позволяват да снима със собствената си (остава неясно защо, като много от нещата, свързани с онова време), в отделните кадри се говори ту на френски, ту на български, прескача се рязко от манифестация на пионерчета към викове “червени боклуци”, споменаването на някое име в разговор, Илия Павлов например, обикновено е илюстрирано от съответна снимка или видео материал, изобщо проучването, събирането и компилирането е впечатляващо както с мащаба си, така и с интелигентната си подредба, която постига объркване и нееднозначност, а това може би са две от най-ключовите думи в този проект. Целта на разказването изглежда ясна от край до край и е постигнат фин баланс между голямата и малката история, като и двете са добре удържани в рамките на конкретната изследователска рамка – нито голямата се разпростира към твърде общото, нито малката задълбава в твърде личното. В моята книга полученият документ е от особена историческа и художествена стойност.

На трето място, Панайотова полага големи усилия да запази разказваческа неутралност. Намерението ѝ да не съди, а само да се опита да разбере, е заявено експлицитно. Показателна е нейната неспособност да закрещи “червени боклуци” с протестиращите на Орлов мост заради усещането, че нещата са далеч по-сложни от етикета си.

На четвърто място, филмът, макар и с ясно заявена тема на фокус, умело поставя въпроси на няколко равнища в различни области, предоставяйки силно наситено изживяване. Важна тема, която бледнее пред историята с досиетата, но все пак често излиза на преден план, е тази за функцията на документалиста, за границите и морала на документирането. Към края разказвачката сама признава, че в опитите си да изкопчи истината и да освети вината, което в крайна сметка я скарва с родителите ѝ, тя се е превърнала във “войниче с камера”; че киното може да е тоталитарно; и че в търсенето на драмата то често пренебрегва личността. Така филмът работи и като метафилм за видеодокументирането изобщо.

Разкритията на Панайотова не са нещо напълно неизвестно досега, но са от изключителна важност за поколенията след нашето, които ще научават за времената преди 1989 г. само от разкази. Ще научаваме, че дори един никой може да е въвлечен в страшната игра на доносничеството. Че “колкото повече неизказано, толкова повече дупки, в които влизат фантазми”. Че общуването между пълната прозрачност и потуления срам е често невъзможно. Че изправени пред неподозираната вина, хората ще отвръщат с обвинения в обсесия, омраза, “посткомунистическа параноя”, фанатизъм, предубеденост, глупост и ще сравняват изследователката с човека, който предал баща си, защото партията е по-важна от семейството; други ще се самозаблуждават оправдателно, че връзките, които са имали, не са ги поставяли в по-привилегирована позиция от когото и да е друг; трети ще предпочитат да поотложат разговора, защото… ами защото искат да поизчистят, нищо че там вече е чисто, и тях ги притеснява не миналото, а как ще си закачат пердетата; а четвърти ще отсекат с властния, покровителствен тон, останал от времената в Държавна сигурност: “Не се рови там.”

Божина Панайотова прекрачва няколко опасни граници, особено в отношенията със семейството си, отклонение, което и тя самата осъзнава и признава, но предвид разкритията, които прави, липсата на контрол над емоциите не е неразбираема. В крайна сметка нейната единствена цел е да зададе своите въпроси, нещо, което според нея всички сме длъжни да правим сами за себе си, защото никой няма да го стори вместо нас.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”