Релефна е тишината при финалните надписи на филма „Любов” („Amour”). Поразителна е. Когато за първи път гледах лентата на Ханеке, ми се стори, че в нея почти отсъства музика. Всъщност авторска тема там наистина не прозвучава. Тогава си помислих, че с такова музикално решение, Михаел Ханеке подчертава решително, с виртуозност – може би някаква нова посока, която се е родила отдавна в маниера при избора на звукова среда в съвременното кино и вече тича без да се спъва…
Аскетизъм и функционалност. Никакво охолство в подхода към музика. Филмите са издържани почти само чрез звуковата среда на амбианса (издържани – и то – как!). При Ханеке този похват превръща музиката в част от тишината, в нейното естествено продължение, озвучавайки я плътно и нямо.

Музиката е в главната роля и в други ленти на този режисьор, независимо дали чрез нея подсказва предстоящ кошмар (в началото на филмът му “Забавни игри”,1997г. и римейкът от 2007г., където сръчно и без да се извинява монтира един след друг дует из операта „Селска чест” на Маскани, ария из Хенделовата опера-балет „Аталанта”, в класното изпълнение на тенора Бениамино Джили и парчето „Bonehead” на метъл групата „Naked City”) или не я използва изобщо („Скришна игра”, 2005г.).  

Филмът „Любов”, обаче, е различен. Той е облечен в музика. А режисьорът Михаел Ханеке вплита звуците в него с мисълта, търпението и прецизността на виртуозен музикант и с финеса на истински французин (всъщност е австриец, роден в Мюнхен и отраснал край Виена).  

Винаги е някак специално и вълнуващо първото пораждане на звук във всеки филм -  нарушаването на уютното единение между зрителя и началния кадър. Скромните надписи на черен фон и успокояващото им медитативно тихо движение, с които започва „Любов”, са стъписващо счупени от силния шум от ритник по врата. Това травмиращо разрушаване на тишината в началото на филма, ще узакони с камертонна точност следващите режисьорски решения, при които ще бъдем свидетели на шокови прекъсвания на звуци. Тези внезапни промени, съразмерно, невидимо и нарастващо зловещо започват да „озвучават” изчезващите способности на Ан да общува, причинени от инсулта, който тя получава. (Едно от ранните заглавия на филма е „The music stops”.)    

При първия кадър, в който виждаме Ан и Жорж (в ролите Еманюел Рива и Жан-Луи Трентинян), те са сред зрителите в препълнената концертна зала „Театър дьо Шанз- Елизе”. Кадърът е застинал с настаняването на публиката в салона. Звуковата среда е породена от всички естествени шумове, присъщи за претъпкана концертна зала (тихи разговори, шумолящи рокли, деликатни покашляния). Това носи почти документална достоверност и убедителност. Следва затъмнение. Камерата не помръдва – все още е фокусирана върху лицата на Ан и Жорж, притихнали сред публиката. Прозвучават началните двойни октави из Шубертовото „Импромптю”, op.90, No.1, а ние го възприемаме единствено през очите на главните герои. В тази сцена камерата нито за миг не извръща окото си към рояла или към пианиста. (Същият подход наблюдаваме и в „Пианистката”, където в сцената с прослушването музиката на Шонберг, Рахманинов и Шуберт звучи през очите и чрез атомното вълнение на ръцете на Изабел Юпер).

Произведението на Шуберт не спира да звучи и след това, когато те поздравяват своя ученик. Продължава и по-нататък – нощен автобус, с който те се връщат от концерта. И по този много деликатен начин се превръща - като че ли от функционална в авторска.

Тя е прекъсната при смяната на кадъра с отключването на вратата им в техния дом и разговора между Ан и Жорж, от който разбираме, че някой току що се е опитал да обере къщата им. Целостта на дома им в този момент е нарушена от обикновен обирджия, но сякаш това не създава чувство за безпокойство у двамата: нищо съществено не е откраднато, всъщност дори, може би, нищо съществено не се е случило… Появява се, някак обаче тънък знак, че нещо като че ли се променя в тази къща. Някой може би е открехнал вратата и е поканил смъртта в дома им.
Импромптюто на Шуберт, което звучи е в до минор, а ритмичната му пулсация напомня траурен марш.

Музиката във филма е изпълнена от пианиста Александър Таро, който сам играе ролята на ученикът на Ан и Жорж. В някои от коментарите за неговото изпълнение във филма, може да се срещнат и отрицателни критики. За добро или не в изпълнителското изкуство все по-рядко търсим някаква историческа достоверност. В хладния му поглед към музиката на Шуберт присъства кино автентичността, породена от самия филм, а тя е по-важна за пулса на лентата и от най-прецизното в естетическа посока изпълнение.
Музиката във филма звучи рядко, но присъства невидимо през цялото време. Тя е значима част от диалога. Разбира се, това е задължително за света на самия филм.

Учителите по пиано – Ан и Жорж, дискутират например: „шестнадесетините в престото” след концерта на Александър: „…бяха прекрасни, нали… Какъв финес!”. Музиката е тема и при първия разговор на Жорж с дъщеря им (Изабел Юпер). А когато след погребението на техен приятел той разказва на съпругата си за песента, която някаква секретарка патетично пуска на погребението – „Yesterday” на “The Beatles” – разбираме как това му причинява особено чувство и може би дори създава известно неудобство заради мъртвия му приятел и нелепия музикален избор. По-късно във филма той се мъчи да упражнява говорните способности на съпругата си с френската детска песеничка: „Sur le Pont d'Avignon/On y danse, on y danse…”. А в разговор, вероятно свързан с техния сватбен ден, в който той се опитва да повдигне и нейния, и своя дух, тя щастливо описва как са звучали камбаните тогава… „Динг - донг, динг - донг…” Звуци от дъжд над града „звънят” и при опита на Ан за самоубийство. Звън на камбани, които не предвещават празник.

В една от най-поетичните сцени във филма „Соларис” на Тарковски звучи темата на Бах из хоралния прелюд „Ich ruf zu dir, Herr Jesu Christ”, BWV639.
Ан в „Любов”, внимателно слуша същия прелюд в преработката на Бузони. Музиката долита от съседната стая. Сред същата безтегловност и хармония като у Тарковски, внезапно мелодията спира и тя се провиква: „Какво става?”. В следващия кадър виждаме грохналия отпуснат Жорж, седнал пред безмълвния, онемял завинаги роял. Тази сцена предшества сцената с прахосмукачката, прецизно, прашинка-по-прашинка, вдишваща сетните следи от живот в просторната стая, където е разположен и роялът.

Струва ми се, това е една от най-ярките звукови (шумови) и визуални метафори в “Любов”. В тази кратка, на пръв поглед делнична сцена домашната помощница почиства с прахосмукачка дневната. Движенията, подробни и отривисти, безстрастно заличават сякаш  и последния звук от предишния Шуберт, звучал довчера там.. Около краката на някогашния Крал, сега съвсем делово и простодушно се стели шумът от прахосмукачка.

В „Любов” ще видим само два пъти някой да изпълнява музика в кадър. Веднъж при сцената фантазия на Жорж, когато той си представя Ан, красива и одухотворена, като един мираж, да свири „Импромптю”, оп. 90, No. 3 от Шуберт, и втори път, когато Ан моли ученика си да им изсвири една от Багателите на Бетовен, оп. 126, сол минор. Иронично и рязко Ханеке реже изпълнението му със следващия кадър, в който някогашната учителка по пиано Ан, се учи да управлява инвалидния си стол, който като зловещ музикален инструмент сам издава звуци и стене, изпод ръцете й. През останалото време роялът е немият свидетел – замлъкнал заедно с Ан, неусетно и завинаги загубил възможностите си за комуникация. И с приближаването на края, с усилването на звуците на страдание, е отмита и самата музика. Изпълнението на Ан във въображението на Жорж е и последния музикален фрагмент във филма.

Последната четвърт във филма „Любов” звуково е решена пестеливо, но с обич и вглеждане в детайла. Кратки стъпки, тихо промълвени звуци, а между тях – нейните засилващи се стенания, после отново тишина. И вместо студ, този натуралистичен подход на Ханеке внася човечност и плътност, и вълнува.
В тишината след смъртта на Ан, когато Жорж ритуално, с внимание разопакова и почиства хризантемите – последните цветя, които ще й подари, тишината изведнъж е обезпокоена от нелепия и тъповат звън на телефон.  Само още веднъж с това ще ни напомни: някъде навън животът не е спрял. Някъде навън летят гълъби. Но сега нищо не може да събуди мъртвата Ан, да наруши неговата тишина и нейния покой.

Апартаментът, от който Ан никога не си отива, заедно с картините, прозорците, замлъкналият инструмент – тържествено застинал в центъра на светлия хол, е другото действащо лице във филма „Любов”, наред с дуета - Еманюел Рива/Жан-Луи Трентинян и музиката на Шуберт, Бах и Бетховен.
Сред тази компания Михаел Ханеке улучва с ритници сърцето ни.