Премиери
Кен Лоуч

АЗ, ДАНИЕЛ БЛЕЙК


от
на г.

"Отдалечаваме се все повече от сърцето" – казва още в самото начало Даниел Блейк от едноименния филм на живия британски класик на лявото политическо кино – Кен Лоуч. Тази фраза се превръща в естествен слоган на цялата лента, посветена на бездушието на кафкианската британска социална система, която в светлината на практиката на новия публичен мениджмънт, не се интересува от "малкия човек", а с равнодушието и последователността на овластения с бизнесменски пагони чиновник приватизатор на обществена енергия и ресурс, си играе с него на котка и мишка, по маршрута на смазващата личността като танк тежка бюрократична машина.

Социалната система, такава каквато ни я показва Лоуч, е макабрен обобщен символ на съвременната западна държава, в която капитализмът отдавна се е превърнал в незаменим спонсор на демокрацията и гражданското общество, и по тази причина в различните си обществено-политически лица – консервативно, либерално, (дясно или ляво-) центристко, социал-либерално, социал-демократическо и прочее - е тотално безалтернативен. Самият режисьор преди време напуска британската Лейбъристка партия, чийто активист е дълги години и понастоящем на крилете на супер популярния в Обединеното кралство секуларен хуманизъм, е част от един доста по-ляв и далеч от политическия мейнстрийм на Острова, политически субект.

Лоуч никога не е крил симпатиите си към левицата и марксисткото обяснение за случващото се в света, историята и обществото. Така, например, широко възприеманият от критиците за един от най-добрите филми на 90-те - "Земя и свобода" е откровен поклон към испанските републиканци, претърпели неуспех срещу армията на Франко – комунисти, социалисти, троцкисти, анархисти и т.н. "Аз, Даниел Блейк" също е подчертано политически проект. Накрая, когато "безчовечната капиталистическа система" загробва дърводелецът Даниел (в ролята – известният британски комик – Дейв Джоунс) на погребението му бива прочетено неговото послание към социума – цял живот бях честен човек, изкарвах достойно хляба си, поисках да съм пълноправен гражданин на обществото и гадната държава ме уби.  Да – за Кен Лоуч нещата са именно такива и именно толкова прости. В подобна искрена наивност се крие и очарованието на филма, и неприемането му от доста зрители преминали десетгодишна възраст с неговата подчертано вулгаризирана, схематична и черно-бяла картина на света.

Лоуч очевидно иска веднъж завинаги да разстреля ужасната английска Консервативна партия, според него несъмнено основен източник на всяко социално, екзистенциално и обществено зло във Великобритания. "Аз, Даниел Блейк" има и своята ударно емоционална, чисто "секуларно хуманистична" страна, в което се крие несъмнената му сила. Образът на главния герой е решен през митологемата за библейския дърводелец Йосиф, който помага на самотна майка с две деца (също ярка жертва на островната социална система), да оцелее. Той обаче е в същото бедствено положение и въпросната майка минава в режим Соня Мармеладова, и спасява децата си от гладна смърт, благодарение на проституцията. Очевидната препратка към Достоевски е фиксирана и от това, че нейните сводници са руснаци, които като типични герои на великия класик едновременно са фенове на Содомския идеал и този на Мадоната.

Самотната млада майка Кати (в ролята -  Хайли Скуиърс) се сближава с вдовеца Даниел, който има проблеми със социалната система, заради това че има болно сърце, а бездушните чиновници настояват, че може да работи. Любовта, приятелството, солидарността между хората са противопоставени на "системата", за която те са само цифри, анонимна статистика, нищо. Неслучайно филмът на Лоуч носи името на главния герой – по този начин ултимативно се набляга и на неговото подчертано хуманистично послание за радикалната важност и незаменимост на отделната човешка личност, която има огромно значение в своята уникалност и неповторимост за цялото общество. Името в творчеството на Лоуч е много важно – достатъчно е само да си припомним друг негов изпълнен с подобен социален патос проект с практически абсолютно същото наименование – "Казвам се Джо" (1998) До голяма степен "Аз, Даниел Блейк" е своеобразно автоцитатно продължение именно на тази лента, за ролята си в която шотландският актьор Питър Мълън получава награда за най-добра мъжка роля в Кан в края на 90-те.

Така или иначе най-добрият филм на Кен Лоуч е вероятно неговият най-малко социален такъв и точно поради това същият отдавна е влязъл в христоматията на голямата световна киноистория – "Кес" (1969). Чест на британския режисьор прави обстоятелството, че след появата на същия той прави преимуществено политически ангажирано кино, без да се опитва да го "повтори" – него или успеха му. Факт е, обаче също така и, че след Кес, Лоуч става двукратен носител на Златната палма в Кан – постижение, с което могат да се похвалят много малко кинотворци. Първият път това става с "Вятърът с ечемичените ниви" (2006) – историческа сага за ирландската борба за независимост, а вторият - именно с ударния му опус за съвременния дърводелец Йосиф, който става жертва на безчовечния капитализъм.

Проституиращата Кати към края на филма казва на събрата си по съдба – Даниел – "Не ми говори за любов, това ми причинява само болка". "Аз, Даниел Блейк" не завършва с любов, а с гняв и изобличаване на капитализма, системата и държавата. На финала на лентата си Лоуч прави остър обратен завой към социалното, който не е по никакъв начин неочакван за неговите най-заклети фенове и познавачи.  Проституцията и смъртта са единствените, които подават ръка на гладните му за справедливост герои. "Като няма любов, яжте революция", ни казва Лоуч и гилотината на социалната му идеология екзекутира с хирургическа прецизност всяка надежда у зрителя да стане свидетел на някакъв по-екзистенциален катарзис, диалогизиращ с политическото. Големият зрителски успех на "Аз, Даниел Блейк" пък от своя страна говори, че либералният дух на съвременна Европа е в несъмнена криза, изход от която немалко хора биха потърсили не само в дясно-националистическата вълна, но и в ляво социалното. От тази гледна точка 80-годишният Лоуч прави един удивително съвременен филм, който по впечатляващ начин показва кризата както в британското общество довела до Брекзит, така и тази на захапалият все по-обречено опашката на собствената си невъзможна либерална утопия, Европейски съюз.