СЪЖАЛЕНИЕ


от
на г.

СЪЖАЛЕНИЕ

Според някои критици тежката финансова криза, която удари Гърция през 2008 г., положи началото на нов феномен в тамошното кино – “гръцката странна вълна”. Отличителна черта на филмите от тази категория са безкомпромисна и изящна кинематография, странен и абсурден елемент в сюжетната линия и понякога, напоследък все по-често, наличие на черен хумор. Шеметният успех на “Кучешки зъб” през 2009 г. даде тласък, трибуна и международни отличия не само на режисьора му, Йоргос Лантимос, но и на цяла шепа талантливи млади гръцки режиьори – Атина Рахил Цангари (“Атенберг”, 2010; “Шевалие”, 2015), Панос Кутрас (“Пътят на жената”, 2009; “Ксения”, 2014), Екторас Лигизос (“Момче яде птича храна”, 2012), Александрос Авранас (“Госпожица Насилие”, 2013; “Не ме обичай”, 2017), Бабис Макридис (“L”, 2012, “Съжаление”, 2018), Аргирис Пападимитропулос (“Тен”, 2016).

В емблематична фигура за това вече утвърдено течение в гръцкото кино се превърна сценаристът Ефтимис Филипу, който, освен че е дясната ръка на Лантимос в създаването на “Кучешки зъб”, “Алпи”, “Омарът” и “Убийството на свещения елен”, също диктува изцяло сюжетния план в безкомпромисно добрия “Шевалие” на Цангари и “L” на Бабис Макридис, както и в най-новия му филм: “Съжаление” (2018): смахнато-загадъчен, сардонично-абсурден...

“Изражението, което хората добиват, когато изпитват съжаление към някого, е изражение, което трудно могат да повторят, ако ги помолите. Обикновно премигват, свеждат глава и казват: “Не знам какво да кажа...”, “Кураж!”, “Търпение...” или нещо от сорта.” Това изречение, изписано на черен фон, въвежда в отварящата сцена. Впоследствие разбираме, че целият филм е фрагментиран от подобни разсъждения и те ще ни послужат за бърз и лесен достъп до мислите на главния герой.

В “Съжаление”, както и в “Кучешки зъб”, героите нямат имена. Тук те не са им особено нужни, тъй като фокусът е изцяло върху един от тях (Янис Дракопулос): адвокат на средна възраст, който живее в просторен и модерно обзаведен крайморски дом, има стилна кантора и подрастващ син, талантлив пианист. След неясно произшествие съпругата му (Еви Саулиду) е изпаднала в кома и именно заради тази трагедия и неблагоприятната прогноза на лекарите, постоянно виждаме адвоката да страда. Всяко действие в ежедневието му е съпроводено от прилежен израз на скръб – сутрин ридае гласно седнал на ръба на леглото; на закуска чака с нетърпение съседката, която от състрадание е започнала да му приготвя портокалов кекс всяка сутрин; в кантората, с драматичен израз на лицето, разчита на жалостивата прегръдка на секретарката си; собственикът на химическото чистене (Макис Пападимитриу) му прави отстъпка в знак на съпричастие. Постепенно адвокатът развива обсебваща нужда от съжаление – колкото се може повече и колкото се може по-често.

Човек лесно се пристрастява към какво ли не, включително към определени поведения. Нуждата от бързо набавяне на силна емоция заглушава разсъдъка и вкарва зависимия в трескаво търсене. В този смисъл Филипу и Макридис отлично са представили характера и безпокойството на адвоката. Кадрирането и движението на камерата на Константинос Кукульос също подчертават актьорското превъплъщение на Дракопулос в маниакално рамкиран особняк... Когато отношението на хората в обкръжението му постепенно преминава в равнодушие, адвокатът започва все по-лакомо да си проси съжалението. При посещение при баща си, например, се оплаква как е побелял от мъка, но възрастният човек скоро го лишава от съчувствието си, след като не открива нито един бял косъм по главата му. Изцяло погълнат от ролята си на мъченик, адвокатът си поръчва черен костюм за погребението на още живата си съпруга и смайва сина си, а и зрителите, със съчинена и изпята от него ода в памет на любимата.

Преломният момент настъпва, когато съпругата се събужда. Щастието на околните прегражда компулсивната нужда на адвоката да бъде съжаляван; рязко секват портокаловите кексове, отстъпките, прегръдките, потупванията по рамото. Той иска да продължи да страда, но щедростта на живота не му позволява и абстиненцията му се засилва до гротеска. В главата му се зараждат демонични идеи; душевният му дисбаланс се отразява на отношенията му с клиентите, наели го да ги представлява в дело за зверското убийство на баща им. Адвокатът се вкопчва в тях като паразит и настървено гризе от скръбта им. Маниакалността му вече не знае предел.

Във втората си част филмът е доста по-динамичен, трансформацията и упадъкът на централния персонаж са отчетливо забележими, но също толкова видими са и сюжетните недъзи. Освен адвоката, всички участници в действието са просто фон, тихи сенки, гравитиращи наоколо, за да придадат достоверност на маниакално обсебения антигерой. Във фокуса на “Тен” на Пападимитропулос също се намираше психически нестабилен и социално ощетен антигерой, лекарят Костис, но там пулсът на филма беше по-жив именно заради обвързаността на сюжета и с останалите персонажи (сексапилната и свободолюбива Ана, противният гларус Такис, загриженият кмет). В “Съжаление” перспективата на зрителя е много тясна, сякаш Филипу не се е разгърнал изцяло или някъде просто е загубил муза, отказал се е от сценария и е решил да го претупа с банален и блудкав финал.