ДВУЛИЧНИЯТ ЛЮБОВНИК


от
на г.

ДВУЛИЧНИЯТ ЛЮБОВНИК

Франсоа Озон - един от най-продуктивни и еклектични (не само в жанрово отношение) съвременни френски режисьори миналата година се завърна на големия екран с “Двуличният любовник” – психологически еротичен трилър по разказ на Джойс Каръл Оутс. Лентата силно контрастира с предходния проект на французина, “Франц”, който явно мнимо демаркира през 2016 г. неговите иновативни естетически и концептуални хоризонти. Озон обръща рязко гръб на по-нюансирания подход, който доказа, че би могъл да (о)владее и развие. За сметка на това той се оттегля обратно в зоната си на комфорт,  където за пореден път се заиграва с поетиката и визията на нео-ноарът като воля, представа, стилизация и пастиш. Повече от показателно е, че единственото “ново” нещо в цялата формула, е натрапчивата вторичност, на която лъха филма, включително и заради очевидното влияние на Кроненбърг.

Озон цитира смело и открито култовия канадски режисьор, но това не е достатъчно да скрие факта, че без стилистичните заемки и безочливите калки, сюжетът би презентирал основно собствената си немощ. Французинът явно решава за пореден път да заложи на подобен амортизиран модел, заради конвертируемата му стойност на международния пазар. От един момент нататък (може би малко след “Ситком”) Озон  се превръща в един от тези режисьори, които правят европейско кино за американска публика. Неслучайно проектите му винаги се радват на сравнително устойчиво добро разпространение в рамките на Съединените щати.

Филмът му този път проследява психо-патологичните “приключения” на Клоѐ, която от години отчаяно се опитва да се пребори с натрапчивата болка в стомаха си. След множество прегледи и години работа в модния бранш (който я оставя объркана и апатична) тя се озовава в кабинета на тихия, но чаровен психоаналитик Пол, който я убеждава, че проблемът й е психосоматичен. Те започват връзка, но не и преди да прекратят терапията, която временно помага на Клоѐ, приписвайки фантомната й болка на обтегнатите взаимоотношения с нейната майка. Проблемът обаче отново се пробужда, когато тя разбира, че Пол има таен брат близнак - Луи, който е негова диаметрална противоположност и който също е практикуващ терапевт, но като когнитивен/бихевиористичен психолог. Омагьосана от тайнствеността и абсурда на ситуацията, тя установява чисто сексуални взаимоотношения с по-агресивния и неуравновесен Луи, който назовава и третира нейната фригидност, като ключова за проблемите й. Така се заражда един патологичен любовен триъгълник, който би трябвало да генерира достатъчно напрежение и съспенс, че да оправдае жанровата обремененост – от Хичкок до "Опасен метод", под тежестта на която Озон настоява да “твори”.    

Въпреки това филмът определено има потенциал, особено когато бъде поставен в контекста на първоизточника, който толкова агресивно и открито цитира. Историята на фаталните взаимоотношения между братята психолози, ненадейно напомня на трагичната динамика, която Кроненбърг режисира и разиграва между близнаците гинеколози в “Смъртоносна връзка”. Дори една от първите сцени в “Двуличния любовник” ситуира камерата в самия център на един гинекологичен преглед, което само загатва, докъде французинът ще изведе цитата си (а именно до полето на т.н. “телесен хорър”, с който задокеанският му колега се прочува). Кулминацията на филма несъмнено и безскрупулно “римува” точно тези радикални и уродливи пре-образования на човешкото тяло, които Кроненбърг утилизира в своето жестоко издирване на границата, зад която човешката плът бива деперсонализирана и превърната просто в парче месо.

И двете ленти в крайна сметка предлагат като единствено и окончателно решение на неуловимите патологични машинации на менталното поле едно радикално и дори садистично отношение към тялото. Плътта винаги копнее да бъде еманципирана - било то сексуално или смъртоносно. Метаморфозите са неизбежни за всяко тяло, което търси начин да се самоназове и разграничи. Това е опит за една материалистична трансценденция, която за съжаление Озон си присвоява и опосредява. Не може да се отрече, че тялото рядко е изобразявано толкова искрено и безпощадно - изложено на свирепите атаки на подсъзнанието, миналото и любовта, но освен от собствената си органичност, то следва да бъде освободено и от повърхностните и самоцелни трактовки на неумелите творци, които често привлича и омагьосва.