ТЕН


от
на г.

ТЕН

Тенът е ефирна обвивка, илюзорно свидетелство за здраве, за авантюри сред природата, за безгрижие на воля – не просто повърхност, но и нетрайна такава... “Тен” (2016), трети пълнометражен филм на Аргирис Пападимитропулос, се гледа леко и се смила тежко. Действието се развива на Антипарос, един от многото гръцки острови, чийто истерично наситен летен живот компенсира зимното мъртвило. Зимното пристигане на главния герой Костис (Макис Пападимитриу) е мудно и мълчаливо; лятното нахлуване на главната героиня Ана (Ели Трингу) е шумно и шеметно: той става лекар на острова, тя – негова пациентка за малко, колкото е достатъчно за завръзката. Ана е двайсетинагодишна и идва с неголяма международна тайфа – младежи без грам обремененост от тегла, кила, тъги, бръчки и отговорности. Костис е два пъти по-възрастен и зверски самотен. Тя е закачлива, бърза, изящна и няма задръжки. Той е мрачен, тромав и от типа хора, красиви главно за близките си, които без близки са лишени дори от възможността да зарадват някого с появата си. Ана е съвършена както са съвършени доволните играещи животни. Костис е контейнер с горчивина. Двамата нямат нищо общо, но когато пожелават да го имат, подведени всеки по свои си причини, помежду им се установява подобие на равновесие, готово всеки момент да се взриви. И то, разбира се, се взривява веднага, щом единият понечва да излезе от ролята, отредена му от другия.

В рецензията си за “Тен” вестник “Гардиън” припомня “Смърт във Венеция” (Висконти по Томас Ман) и пагубното увлечение от дистанция на Густав фон Ашенбах по хлапака Тадзио. Аз бих припомнила по-скоро “Синият ангел” (Фон Щернберг по Хайнрих Ман) с далеч по-пагубното увлечение отблизо на учителя Рат (по прякор Унрат – Смрад) по ужасяващата героиня на Марлене Дитрих. Фон Ашенбах, склонен към размисъл артист (писател в книгата, композитор във филма) влиза аристократично, разпада се романтично, в Тадзио разпознава повече себе си, отколкото реална възможност за партньорство или притежание, а красотата вижда повече като абстракция (“път на чувствеността към духа”), отколкото като конкретна стръв пред конкретната си самота. За разлика от него, Рат е неудовлетворен в тялото и душата си работещ човек, чийто копнеж по нещо вълнуващо го хвърля от съзерцание в действие с цената на спокойствието, професията и достойнството му. По това именно си приличат с Костис от “Тен”, както и по детински алчното обожание към жената, която им се изплъзва. Когато Костис започва да се присламчва към веселата компания сред дюните с найлонови торбички в ръцете и жалък възглас: “Кой иска студена бира?”, насред припека на екрана плъзва хладно чувство за унижение. Същото като в сцената, в която Рат, свит в краката на кабаретната певачка Лола Лола, ѝ обува чорапа.

Ана е гола, смугла, естествена (актрисата с право отбелязва: “Ако нямаше голота, нямаше и да го има “Тен”. Филмът се върти около младостта и нейния упадък. Избраната аналогия се движи отвън навътре. Започва с кожата и стига до най-дълбоките зони на душата.”). Костис е бледият облечен мъж на плажа за нудисти. В тях двамата няма нищо необикновено, те са типичен “плажен материал”, а на плажа, както гласи мотото на трейлъра, “едни почерняват, други изгарят”. Ситуацията помежду им е толкова нестабилна, че предчувствието за лошия ѝ завършек не е изненада, а органична част от повествованието. Но филмът с тези великолепни актьори и този решителен режисьор с усет към оттенъците на дискомфорта постепенно порасва до хубав етюд по човекознание. Костис не е само безсилен (но силата му е насочена в погрешна посока както всичко останало). Ана не е само фриволна (тя се “подарява” най-дружески, а после се извинява за катастрофиралата комуникация). Цялото е преведено на впечатляващ визуален език от оператора Христос Караманис и сцената с ваденето на песъчинката от окото – свръхблизък план на докосването между розовия език и синята зеница – е най-зареденият с ерос и танатос допир, който съм виждала в киното след жеста, с който Вермеер проби ухото на момичето с перлената обеца.

Всъщност “Тен” е специален не въпреки, а именно защото не разказва нещо извънредно. Издевателство на групата над индивида в класическия смисъл няма – тези хора не са различни по същество, а по етап на съществуването: Костис най-вероятно е тяхното утрешно “аз”. “Жертвата” е такава преди всичко на себе си. Първото плашещо нещо не е предугаденият крах на надеждите, а сякаш споделяната от всички идея, че свободата и щастието се равняват на танц, алкохол и секс. Злоупотребата със себе си не знае граници и подобно на любовта или на злото надскача пределите на конкретния случай и ни удря в матрицата на чувствата: Костис и Ана не са конфуз просто за себе си, за мъжете или жените без трезва преценка, за хората на определена възраст, но и за всички нас, това е. Техните лутащи се идеи за позволено и непозволено, за важно и неважно не може да не са ни познати, както и тяхната крехкост. И вероятно си заслужават едно допълнително премисляне.