КАН 2019: ЖЕНАТА НА БРАТ МИ


от
на г.

КАН 2019: ЖЕНАТА НА БРАТ МИ

 “Жената на моя брат” се нарича представения тази година в Кан режисьорски дебют на младата актриса Мониа Чокри. В него духът на Франция през 60-те (иновативния монтаж на новата вълна и бушуващия френски интелектуален живот от навечерието на постструктурализма) бива пренесен в Квебек от наши дни. Подобен творчески подход, обаче обрича филма да бъде неизбежно и нагарчащо вторичен, въпреки че е безспорно приятен за гледане. Това, което всъщност спасява “Жената на брат ми”, е носталгията по класики като “Жената си е жена” на Годар, където се появява зародишът на една самоналожена хумористична наивност, която в своите слепи жизнеутвърждаващи жестове, успява да преодолее (поне за малко) травмите от Втората световна война. Чокри плахо се опитва да експлоатира въпросния позабравен проект, но го транспонира в дискурса на личната психо-екзистенциална драма на своите ексцентрични персонажи. Затова и неподправено забавните моменти във филма са до голяма степен лишени от експлозивната и радикална виталност, без която комедиите на режисьорите от Новата вълна нямаше да оставят траен отпечатък в историята на киното.

За да компенсира гореспоменатите изпъкващи концептуални слабости на проекта си Чокри инвестира цялото си време и енергия в своите образи, които трябва да ни спечелят със симпатичната си истеричност. София е 35-годишна докторантка, която в първата сцена на филма бива отхвърлена като кандидат за позицията на университетски преподавател от комисия, състояща се от гротескно изглеждащите канадски двойници  на Фуко, Дерида, Дельоз и Кръстева. Така дисертацията ѝ върху политическата философия на Антонио Грамши, върху която е работила осем години и в крайна сметка успява да защити, си остава единствената ѝ утеха на фона на внушителния студентски дълг, който е натрупала през годините. Тя постепенно се срива психически и изпада в перманентно състояние на самосъжаление и бездействие, преминавайки през поредица от панически атаки и прозрения, че интелектуалните ѝ претенции няма да я спасят нито от неизбежността на смъртта, нито от неспособността ѝ да си намери работа. Терзания на София, макар и разбираеми на общочовешко ниво, са като цяло клиширани и инфантилни, като основното, което изобщо оправдава тематизирането им е, че самохипнотизиращата се резигнация на героинята е поднесена с чувство за хумор.

Докато преживява своята ранна криза на средната възраст тя намира убежище в апартамента на брат си Камир – сравнително успешен психоаналитик, който се превръща в екран, върху който сестра му може да проектира подсъзнателното си желание за дългосрочна връзка, любов и споделеност. След като обаче София го взема със себе си на своя втори аборт (въпреки че първия според нея не се брои, защото е била на 19), той се влюбва в лекарката извършила процедурата. Елоиз е красива, начетена и добродушна – всичко, което 35-годишната безработна докторантка не е. София започва яростно да ревнува и отблъсква всички хора около себе си, които не споделят нейното цинично отношение към света за сметка на удоволствията на дребнобуржоазното ежедневие – да имаш деца и стабилна работа, като нейният псевдонихилистичен бунт разбира се прикрива неспособността ѝ да се пребори със собствените си проблеми. Както една немалка част от студентите, които въпреки участието си в събитията от 68-ма, скоро след това намират сили да се превърнат в конформисти, така и София до края на филма трябва да изостави идеализма и амбициите си, и да открие своето място в лоното на неолибералната утопия. Баща ѝ се оказва особено красноречив пример за подражание в това отношение. Той е емигрант и комунист, който на стари години открива страстта си към търгуването с акции по интернет. Поуката, която София изважда от разговорите с него е, че рано или късно идеализмът отстъпва пред умората и тогава човек няма друг избор освен да се отпусне във вечно разтворените обятия на капитализма.

Цялостно погледнато “Жената на брат ми” отразява в дълбочина една крайно цинична позиция към желанието на някои хора да бъдат радикални и различни. Чокри съзира в подобен стремеж нарочно търсен повод да се избяга от истинския свят и отговорностите, които той налага. Така тя в известен смисъл профанизира революционните идеи на тези, които иначе цитира с толкова педантизъм и любов. Вероятно, ако филмът в крайна сметка не беше толкова вторично упражнение по стил, този факт щеше да го направи само по-интересен в светлината на някакъв предполагаем интертекстуален диалог. За съжаление, обаче благоразумният конформизъм, който “Жената на брат ми” промотира, се оказва твърде патетично поднесен, че да бъде приет за нещо повече от ненадскачащ същността си повод за смях и забавление.