Фестивали
Джим Джармуш

КАН 2019: МЪРТВИТЕ НЕ УМИРАТ


от
на г.

КАН 2019: МЪРТВИТЕ НЕ УМИРАТ

Две години след смъртта на Джордж Ромеро, бащата на съвременния зомби-хорър жанр, неговите ghouls (както ги наричат в “Нощта на живите мъртви“) откриват фестивала в Кан под патронажа на друг режисьор – култовия Джим Джармуш.

Мъртвите не умират” е увлекателно скроен филм, непрестанно деконструиращ собствените си жанрови основания, опирайки се на енциклопедичното синефилско познание на американеца и на завидните му умения игриво да оплита сложни мрежи от цитати от други творби и автори (както и от собствената си филмография). Безмилостният интертекстуален порой залива буквално всяка сцена, помитайки първоначалнaта надежда у зрителя, че ще гледа нещо ново и вълнуващо, и след потопа от препратки в Ноевия ковчег на Джармуш остава само прекрасният актьорски състав - обичайните заподозрени артисти и музиканти от приятелския му творчески кръг. Иги Поп и Том Уейтс се завръщат след своята незабравима среща на екрана в “Кафе и цигари”, но този път първият е гладно за кафе зомби, а вторият - клошар, който живее в гората и наблюдава отдалече края на света (за съжаление така и не се срещат отново). Към музикантите, имали удоволствието да се появят пряко и/или косвено във филм на меломан като Джармуш, вече могат да се причислят Селена Гомес (за първи път представител и на мейнстриима) и Стърджил Симпсън (нео-кънтри звезда на инди сцената в Америка). Последният се появява единствено вокално, тъй като е композирал и изпълнява темата на филма - песен, която звучи като забравен кънтри хит от 60-те (по поръчка на режисьора).

Музиката на Симпсън акцентирано допринася за цялостната винтидж атмосфера на “Мъртвите не умират”, чийто реквизит преднамерено имитира десетилетието, в което излиза и легендарния дебют на Ромеро. Поради въпросната причина зрителят би могъл да се обърка кога точно се развива действието, но благодарение на някои от емблемите на съвремието (червените шапки от предизборната кампания на Тръмп и екологичната криза, с която не се справяме) става ясно, че филмът държи на своята актуалност. Всъщност ключов за успеха на “Мъртвите не умират” е именно дисонансът между минало и настояще. Усещането, че съвременният живот разиграва сюжети, които вече отдавна са се изхабили в трескавия вихър на постмодерната интроспективна цитатност, ни парализира и ограбва от възможността да подемем проект, който излиза извън рамките на едно безкрайно дежа вю. Образец на това безсилие е един от полицаите във филма (Адам Драйвър), който повтаря от самото начало, че “всичко ще приключи зле”, а когато колегите му го питат откъде е толкова сигурен, отговаря, че Джармуш му е дал да прочете сценария. Тази обезнадеждаваща и иронична автореферентност, макар и на по-субтилно ниво, е налице и при другите персонажи. Така например всички схващат неочаквано бързо за хорър, че участват именно в зомби филм и на всичкото отгоре изглежда много добре знаят, приучени от масовата поп култура, какво да правят в такава ситуация – да се целят в главата, ако искат да доубият живите мъртви.

Това не ги спасява и почти всички (с изключение на Тилда Суинтън в ролята на шотландски будист самурай) стават жертви на зомбитата, които дежурно, вяло и проформа гладуват за човешка плът и мозъци, защото са твърде заети със страстите, които са имали, докато са били живи. За разлика от Иги Поп с кафето, повечето бродят по улиците с телефон в ръка, по всяка вероятност скролвайки до безкрайност в социалните мрежи. Така Джармуш реабилитира идеята от 60-те и 70-те, че зомбито всъщност е метафора за разюзданото безмозъчно консуматорство на западния човек. Излиза, че именно индивидуалните човешки страсти водят в дългосрочен план до фатални последици на световно равнище. Джармуш ясно показва, че моторът на филма е метафората за екологична катастрофа, причинена от необуздания егоизъм на хората. В известен смисъл и ние сме чели сценария на апокалиптичната трагикомедия, в която донякъде стъписващо и изневиделица сме въвлечени - всички знаем, че планетата рано или късно ще стане трудно обитаема, ако продължаваме да я експлоатираме, но това в крайна сметка не спира никого от нищо.

Саркастичният цинизъм на Джармуш предявява дори едни по-месиански претенции, които не са непременно оправдани. Единственият лъч надежда, едва видим на хоризонта от цитати, идва под формата на интуитивно мъгляви намеци, че източната философия, извънземните или мета-наративът, в който самият живот е филм (творчески проект, над който имаме контрол) ще спасят хората (въпреки че само Тилда Суинтън покрива езотеричните критерии на това ню ейдж пророчество). Така че oтвъд остроумно поднесената критика на съвременния начин на живот, на фона на една синефилска хипер-цитатност, Джармуш се проваля в опитите си да концептуализира някаква по-позитивна визия за бъдещето. Това обаче няма да попречи на "Мъртвите не умират" да си завоюва почетно място в еклектичната филмография на своя създател като поредното му упражнение по стил, което в крайна сметка успява да премине границите на пастиша и майсторски да изманипулира публиката (както прави всяко голямо изкуство), че гледа нещо подчертано авторско и крайно оригинално.